Центурионът, опрян на тоягата си — символ на властта, — дебнещо гледа пред себе си:
— Почнаха най-после! Та аз няма да клеча до сутринта тука. Я! Какво е това на сцената? Фурна! Ха-ха-ха! Такова нещо още не сме имали в театъра. Я гледай: събрание на хлебарите! Глупости! Какво ни интересува нас, че един хлебар ще си построи нова фурна и че друг ще подобрява хляба с мухлясало брашно? Важното е, че ще подобри хляба, нали така?
Центурионът усилено човърка носа си и зяпа встрани.
— Ей там седи префектът. С претора. Какво ли си шушукат? Префектът ми се струва нещо ядосан. Пак беля на моята глава! Дали на сцената не става нещо непозволено? Аха, хлебарите се договарят, че като дойде едилът да проверява качеството на хляба, ще дадат подкуп. Ей, че са го измислили! Ха-ха-ха!
Центурионът изведнъж се опомня и скача:
— Какво, какво? Да подкупят едила? Това не се разрешава! Това е обида на властта, това е бунтарство… По дяволите! Антракт! Хората пляскат като побъркани. Сега трябва антракт! Това е идея! Ами дали трябва аз да се намеся, а? Не, спокойно. Префектът си седи.
Центурионът сяда и си бърше потта:
— И аз ще си седя. Защо ли толкова пляскат хората? Нито има голи жени на сцената, нито се говорят някакви мръсни думи. Дори няма нито един ритник или шамар! Абе що за идиотско театро е това? А на всичкото отгоре — толкова е задушно!
Центурионът се опира на въображаемата облегалка на стола, бърше си врата и челото и си вее.
Рибарите викат, бутат се един друг, смеят се.
Октав Глупака, възползувайки се от бъркотията, стана и тихо излезе през задната врата. И се затича в тъмното, като се озърташе непрестанно дали някой не го следи.
— Я гледай к’во става! — врещи центурионът с важен глас. — Ами то продължава. Хлебарските чираци месят хляб. О, Фурии, и това ми било темпо! Ако аз им бях господар, щях да им премажа главичките! Пък се и разпели отгоре на всичко:
— А-а-а, ето го и стопанина с камшика! Така ви се пада, хайлази такива! Изведнъж се разработихте бързо. Фрасни го още веднъж по задника това завързаче! Най-после малко майтап! Ха-ха-ха!
Центурионът се обръща гърбом, тресе се от смях, удря се по коленете, смехът му е заразителен, смее се и Квирина, смеят се с цяло гърло и рибарите, браво на този Фабий, винаги ще бодне там, където трябва! А пък и как умее да го изиграе! Тоя центурион е такъв тъпак, че да се пръснеш от смях! Ха-ха-ха!
Представлението продължава. Центурионът се зъби на неблагодарните чираци, дето искат да им се заплати с пари, а не с клисав хляб, скришом хвърля по едно око към префекта, когато едилът на сцената взема подкупа. Всичко е наред, няма опасност. На сцената се втурват хора да купуват хляб, крещят, ругаят, кой ще ти яде такъв мухъл? Високопоставените граждани също ли ядат такъв… Какво?
— О, богове, какво става? Ами че те хвърлиха едила в нощвите с тестото!
Центурионът скача и гледа втрещено:
— По-бавно бе, дяволи! Аз не мога да следя! Абе какво са се разврещели тия хора? Я, ами това са сенатори! Да пукна, ако не са сенатори! Това не са хлебари, а сенатори в бели тоги с червени ивици! И били правели не само калпав хляб, ами и калпави закони! Оскърбление на сената!
В същия миг центурионът захвърля шлема и тоягата си, изправя се и това е пак Фабий, който разпалено изпълнява края на своята роля от комедията:
И също както тогава, в театъра на Балб, така и тук, в остийската кръчма, развълнуваните зрители стават от местата си; става и Квирина и отново я обзема страх, както в театъра, и никой не забелязва, че вратата бавно се отваря… А обвинителните думи на Фабий се сипят като градушка:
— Достатъчно! — Остър като меч глас прекъсва монолога на Фабий и той мигновено е обграден от преторианска чета в пълно снаряжение. Край вратата се потулва Семпер Глупака и дебнейки, наднича вътре.
Кръчмата изведнъж замря. В настъпилата тишина се чува само зловещото съскане на факлите.
Преторианският центурион Камил се приближи до Фабий: