— Публиката ни принуждава да променяме всеки ден лицето си — сви той рамене. — И затова в края на краищата нямаме никакво…
Погледът на императора бе пълен с презрение. Змия. Плъзгава змия. Иска да намери пукнатина, през която да се измъкне.
Под сключените вежди на Тиберий святкаха метални очи.
— Кой написа този мим?
— Аз.
— Ти? — произнесе тихо и заканително императорът. — Казвали са ми, че си и поет.
— Нищожен стихоплетец, благородни господарю, жалък невежа.
— … който с удоволствие се прицелва във високи мишени — вметна императорът. — За какво се разказваше в този мим?
Фабий стана внимателен:
— Твоите доверени лица, господарю, сигурно са ти разказали…
— Отговаряй!
— Ставаше дума за хлебарите и едила.
— Алегория?
— Навярно някой е съзрял в това намек за римските сенатори…
— А ти си съзирал?… Но не лъжи!
„Няма да лъжа“ — помисли си Фабий и каза:
— Същото.
— Откровен си. А какво не ти харесва у сенаторите?
Фабий се колебае. Как да го каже? И той самият точно не знае. На всички негови зрители нещо не им се харесва в тях. Отговори след малко:
— Какво не ми харесва в тях? Всичко това е казано в пиесата, мой господарю. Уважаемите сенатори решават: ще оскъпим хляба с три аса. Богатият хлебар ограбва тези три аса от по-бедния, по-бедния хлебар — от нас, а ние? Ние нямаме с какво да си купим хляб. Къде е началото на всичко това? Горе…
Върху пъпчивото лице на императора трепна едва забележима усмивка. Я го виж ти нищожния хистрион! Кръгла нула в хода на историята, а разбира играта на тези злодеи. Злодеи с маска, които могат да смажат този червей. А той се осмелява да каже истината не само пред десетки хиляди зрители, но и в очите на императора! Тиберий знае цената на истината. Знае, че това е най-скъпоценната стока, която дори господарят на света не може да си купи с камари злато. Винаги всички са го лъгали. А този човек не се страхува да говори така, както мисли. Императорът добре разбираше, че това, което се е случило в театъра, е нарушило обществената дисциплина, но в същия миг неговото злорадство срещу сенаторите-търговци бе по-силно, отколкото държавническата му предпазливост. Проговори, без да се гневи:
— Ти си бунтар, Фабий Скавър! Прекалено много си позволяваш!
Императорът не произнесе на глас колко му е приятно, че актьорът здравата е ужилил неговите врагове, и добави:
— Кажи ми, защо не ме показа и мен?
Лицето на Фабий стана синкаво. Такъв въпрос не очакваше. Отпусна рамене. Събираше всичките си сили. Какво да каже, о, богове, за да се изплъзне от тази клопка? Но все едно — всичко е вече излишно, всичко е загубено. Изправи снага, ала подсъзнателният му страх го принуждаваше да избегне прекия отговор:
— В Рим има още много хора, които не знаят по чия вина бедните стават по-бедни, а богатите — все по-богати. Мнозина дори не подозират, че се търгува със служебните длъжности, че се взимат подкупи…
— Така, така — нетърпеливо го прекъсна Тиберий, — но ми отговори на въпроса, който ти зададох! Защо в мима не показа и мен?
Фабий усеща как ръцете му се вкочанясват. Ледена вълна потича по жилите му. Тук са само двамата със старика. Може би ще успее да избяга, макар да са му вързани ръцете. Смешно! Колко далече ще избяга? Няма накъде. Трябва да отговори. Обърна глава към: олтара на ларите и тихо, без да гледа императора, каза:
— За сенаторите и за продажните чиновници хората малко знаят, а… — и след тягостна пауза добави; — а за теб всеки знае всичко.
В градините около двореца на Тиберий нощта вече просветляваше, но в атриума сякаш изведнъж падна непроницаемо черен мрак, който не можеха да пробият дори пламъците на светилниците. Мрак лепкав, душен. Императорът седи в креслото като вкаменен. „За мен всеки знае всичко! За сенаторските нищожества хората могат да допуснат, че все още вършат нещо добро, а за мен — не!“ Тиберий трепери, увива се в червеното си наметало и пред очите му изскачат оскърбителните надписи по римските стени. Много от тях знае наизуст:
Палач, жаден за кръв. Хиляди смъртни присъди е подписал император Тиберий Юлий Цезар, синът на Август. Потоци, реки от кръв. Заради мъст, ненавист или жестокост. Заради каприз… заради злато… Такъв го вижда светът. Но никой не вижда защо е всъщност такъв!
Цял живот е трябвало да понася смъртната ненавист и заговорите срещу себе си. И не трябва ли да се разплати за това? Човешко ли е това? Тиберий се гърчи в креслото. Едва дишайки, той отчаяно се мъчи сам на себе си да докаже, че е прав. Не искаше да пролива кръв. Затова забрани и гладиаторските игри. Сеян го принуждаваше да извършва убийства. После Тиберий отсичаше глави, за да запази своята. За да запази императора за Рим. И защо днес, когато този мръсен комедиант заджавка, той така се ужаси от тази кръв?