Фабий чака, чака минута, две, десет. Императорът прилича на пронизан от стрела лешояд, който ще нададе последен грак и за последен път ще впие нокти. Нервите на Фабий са опънати до скъсване, не може повече да издържа това напрежение. Притъмнява му пред очите. Свива юмруците на вързаните си ръце, готов да скочи и стисне гърлото на лешояда.
„Кой от двамата тук е прав? Този ли, когото целият свят ненавижда, или аз, който играя пред хората, за да забравят поне за миг тежкото си съществуване? Зад мен стоят стотици, хиляди хора по своя воля, от симпатия и от обич. А кой стои зад теб? Ако не плащаш със злато на преторианците — нито един човек няма да бъде с теб. Ах, да скоча върху него и го удуша! — Не, не може. Ръцете му са вързани. — Но тогава да ме убие по-скоро, без да се бави! Моментално!“ Дишането на Фабий зачести. Из тъмнината пред очите му изскочиха червени кръгове и бясно се завъртяха. Като при внезапен пристъп на лудост — волята го напусна. Инстинкт — безумен, див инстинкт го подтикваше да прекрати това терзание. Едно-единствено желание го обзе: да раздразни докрай мъчителя, да съкрати своето мъчение. И той избухна истерично:
— Защо търпиш да ни ограбват? Защо допускаш да живеем в нищета? И ти си наш император! Така ли се грижиш за Рим?
Императорът впи очи в осъдения. Гримаса, подобна на усмивка, изкриви лицето му:
— Разбирам те. Искаш бърза смърт.
Фабий, нечул какво каза императорът, продължаваше обезумяло да крещи в лицето му:
— Ти хвърляш прекалено голяма сянка, цезаре! В нея не може да се живее. Всичко в нея загива от ужас!
Беше тихо. Зад гърба на императора догоря маслото в светилника, пламъчето угасна. Робът безшумно донесе нов светилник. Шумоленето на боси крака зад гърба вбеси Тиберий. Той трепна и уплашено се озърна. Разбра, че артистът е видял това. Каза тихо:
— Всеки човек се страхува. И аз съм човек, макар да имам върху раменете си императорско наметало.
И след малко изведнъж жестоко и гневно, поради това, че бе допуснал да надникнат в него, добави:
— Само че аз имам едно предимство: в моите ръце е властта. Поискам ли, след минута Фабий Скавър ще бъде мъртъв!
Императорът изпитателно наблюдаваше Фабий. Артистът беше блед, но спокоен. И духом сякаш другаде.
— Ти не се ли страхуваш?
— Не! — избухна Фабий.
Императорът се наведе и заговори злобно през зъби:
— Ти няма ли да ме молиш, няма ли да паднеш на колене пред мен, няма ли да ридаеш?
— Няма… — отвърна Фабий с безизразен глас, като отдалече.
Императорът каза изумен:
— Човече, ти не се боиш от смъртта?!
Настъпи тишина. После Фабий бавно отвори уста и заговори почти шепнешком:
— Страхувам се. Имам си любима, баща, приятели…
Императорът неволно също понижи глас и повтори:
— Любима, баща, приятели…
Странно прозвучаха тези думи от устата на човека, който бе живял десетки години сам. Погледна със завист артиста:
— След моята смърт ще ликуват, подир твоята ще плачат. Ти си щастлив човек, хистрионе.
Фабий вдигна глава:
— Бях щастлив… Ние сме прости хора, господарю. И на малкото се радваме.
Императорът подхвърли презрително:
— За комедианта и радостта е занаят, щом някой му подхвърли пара…
— Извини ме, цезаре, аз нямах пред вид комедиантите, а хората, които живеят отвъд Тибър!
Тиберий вдигна очи. Със своето презрително високомерие под думата Рим той разбираше само мраморните дворци, сенаторите, затворниците и убийците. Изведнъж си представи стотиците хиляди лица отвъд Тибър, тълпите, мръсните домове, които бе виждал само отдалече, от Палатин; милионите дрипльовци, които в края на краищата също са хора. Тиберий мислеше за всичко това, то бе живо пред очите му, но тихо си повтаряше:
— Рим, Рим…
Сякаш разбрал за какво мисли императорът, Фабий добави:
— И ние, обикновените хора, сме Рим…
Императорът слушаше с половин ухо. И тихо каза на себе си:
— Рим — това съм и аз. Рим — това съм и аз… — И мислено добави: „Ще се върна в своя Рим.“
Изведнъж всичко престана да интересува императора. Той стана.
— Свободен си.
Краката на Фабий се подкосиха. Атриумът, факлите, старикът в креслото — всичко се завъртя пред очите му в див вихър. Той не забелязваше, че над имплувиума на атриума се белее денят, че звездите са угаснали, че небето бавно избледнява и изгревът сребрее. Направи нерешителна крачка и попита недоверчиво: