„Дявол я взел тая политика! Само заради нея така се люшка светът. И нийде-никъде спокойно местенце. Също като върху морските вълни. Ту се издигат разлепени, ту пропадат надолу. Нашите сенатори си ги бива, ама и на тях не им е лесно. Страхуват се. Императорът ги дебне както котаракът мишките…
Аз в сравнение с тях къде-къде съм си по-добре. Седя си под покрива на сянка, ни от дъжд се боя, нито слънце ме напича, и все ми е едно кой стои там, горе — Тиберий или Калигула. Но най-добре ще бъде, ако е сенатът. Държи ли само един човек властта — винаги има опасност от безобразия. А шестстотин души и двама консули — това е друга работа! Те все някак ще се дебнат един друг, все ще си гледат в пръстите, да не би някой да се облажи за чужда сметка! Или греша, а? Или и тези шестстотин са от един дол дренки?“
Изведнъж чукчето загуби веселия си ритъм. Пред очите на Балб заредиха лицата на сенаторите, които знаеше. Този например е публикан, изкупува данъците в провинциите, този пък държи монопола на търговията с благородни метали, онзи строи за купища ауреи къщи, които след година-две се срутват, защото не е използувал целия материал и се е работило през пръсти. А всички до един грабят от своите латифундии, но златото не смърди — казват оняези там, горе. „Вярно е, не смърди, тука са прави, та нали ми е всеки ден в ръцете, макар и да не е мое.“
Нещо става. Промяна ще има. Затова са тези обещания. Обещания. Обещания.
Чукчето подскача и удря гневно.
Глупости! Обещанията са вятър работа. Колко сме ги слушали досега! И каква полза? Никаква. И сега ще стане така. Предложението ще си остане предложение, обещанието — празна приказка, данъците — данъци, само дано житото не поскъпне, а на избори има да се надяваме!…
През малкото високо прозорче в работилницата долетяха виковете на хората от Форума:
— Да живее Гай Цезар, синът на Германик!
„По-кротко, по-кротко, да не си разчекнете устата! На мене хич не ми е ясно защо точно Калигула трябва да спаси Рим! Защото е син на Германик? Ами че моят баща е бил страшно висок човек, а пък на — аз, неговият син, съм гърбав. Тъй че с това роднинство малко по-кротко. Който седи на пухена възглавница, не знае, че дървеното столче под дупето убива. Много ли ви затрогва това, че Ботушчето като малко момче е носило войнишки ботуши? Ами че това е било хитрост, за да се хване войникът на въдицата и да тръгне да се бие с варварите. Както е хитрост и днес този «populus» в надписа SPQR. Да не мислите, че Ботушчето ще страда, ако козата ви престане да дава мляко? От тези цезарски висоти трудно се виждат долу, в Задтибрието, въшките по хората. Пет пари не даваше за тях Тиберий, същият ще е и Калигула. Някакъв си гръцки философ добре го е казал: «Едни са родени да заповядват, а друга — да ги слушат.» И ти нищо не можеш да промениш, римски народе!“
Още призори Луций се спусна направо от дворцовата зала на Форума. Той не обръщаше внимание на многохилядната тълпа и нейната възбуда, крачеше като воин, който влиза в бой на първата линия.
— Слава на Гай Цезар, сина на великия Германик!