Квирина вдигна глава към Фабий. Той притисна с длани лицето й и се загледа в него. Едва сега можеше да стори това. Мъката от преживяното бе оставила отпечатък върху нежните черти, помътила блясъка в очите. Пред него стоеше не предишното безгрижно момиче — винаги радостно и весело. Това бе жена, преживяла загубата на най-скъпия си човек.
И Квирина се вглеждаше в лицето на любимия си. В скъпото за нея лице! Тези отвесни бръчки на челото ги нямаше преди! Край устните също се бяха поя вили нови гънки. Навярно от преживяния ужас. „Мой мили, колко си изстрадал!“ Очите й се наляха със сълзи, притисна лице върху рамото му.
— Какво ти става, Квирина? Не се бой, всичко вече мина, остана далече.
Девойката вдигна глава и му се усмихна през сълзи, те се стичаха по страните й, но тя вече се усмихваше:
— Нищо, нищо, Фабий. От радост е… От радост, че пак си при мен.
Тя го прегърна около врата, започна да го целува с треперещи устни. Това наистина бе щастие, но малко тревожно щастие.
— Никога вече няма да ме оставяш сама, нали?
Трогнат, Фабий милваше треперещите раменца.
— Къде да ходя, моя мъничка? Как можеш да си помислиш такова нещо? Хайде сега, избърши си носленцето и пак се усмихни. Усмихни ми се…
Квирина подсмърчаше, триеше с юмручета очи, лицето и се успокои. Върху ресниците й съхнеха последните сълзи, очите й проникнаха дълбоко в погледа му.
Никога досега не е била толкова красива, помисли си Фабий, изпълнен с нега. Чувствуваше, че е станало нещо много голямо, но не можеше да проговори. Милваше косите й, вдишваше техния аромат, целуваше ги. „Моя жена! Моя вярна жена!“ Това си мислеше той и това говореха целувките му.
Те се приближаваха към храма на Церера, вече се виждаха белите колони на малката ротонда със статуята на богинята по средата. Квирина милваше ръката му и се усмихваше!
— Волумния ми казваше: вече няма да го видиш, забрави го, напразно е всичко… Но аз не й вярвах. Молех тук богинята, молех я, плачех да те върне обратно…
В звънкия глас вече нямаше и помен от сълзи. Квирина чуруликаше като птичка, разказваше какво се беше случило в Рим, какво са говорели хората за него, как са проклинали, че вече няма да го видят…
„Аз живея“ — казваше си Фабий. Радостта му се разливаше по цялото тяло, пулсираше в жилите, окачаше, бушуваше. Стисна силно ръката на Квирина. Тя извика от болка.
— Какво има, мила?
— Какво е това? Пръстен. Заболя ме от него…
Той весело се разсмя и заигра:
— Тетрархът на Антиохия ми заръча да поднеса това царско украшение на най-красивата девойка в Рим!
Фабий овали пръстена, коленичи и й го подаде.
— Аз намерих тази девойка и й го поднасям…
Квирина объркано се усмихваше. Оглеждаше недоверчиво черния камък в златна обковка.
— Шегуваш се…
— Не, не. Пръстенът е твой. Исках да ти го… — той си спомни разговора с центуриона Камилий на каприйската пътечка — аз все едно — щях да ти го изпратя…
Фабий сложи накита на тънкото й пръстче. Тя се смееше щастлива.
— Голям ми е. Ще го изгубя. Почакай. — Откъсна една тревичка и омота с нея златното колелце. Мълчаливо се възхищаваше от подаръка. После тихо каза:
— Защо ми го даваш?
Той силно я прегърна. И сега вече успя да изрече:
— Защото те обичам. Защото си моя жена.
— Мили мой, ти се върна при мен — отново въздъхна Квирина.
Стигнаха до храма на Церера.
— Ела да се помолиш на богинята, да й благодариш… — каза Квирина.
Фабий се разсмя:
— Да се моля? Наистина. Императорът, когато ме освобождаваше, каза: „Моли се за моето здраве, артисте. Докато съм жив — косъм няма да падне от главата ти. Но когато свърша, боговете да ти са на помощ…“
Лицето на девойката пребледня. Тя впи ръка в рамото на Фабий. И зашепна настойчиво:
— Ела да се помолим за здравето на императора!
Фабий продължаваше да се смее:
— Знаеш ли ти, момиче, какво искаш от мен? Ако Тиберий бъде жив и здрав — а моята молитва сигурно ще помогне! — тежко ни и горко! Никакви „Хлебари“ тогава няма да играем, пак ще се върне златният век на „Неверните обущарки“ с ритниците по задника и гълтането на пламъци. А това ми е дошло до гуша вече. И с какво тогава ще се изхранваме в Рим? — Гласът на Фабий стана суров: — Защо да се молим за човека, който никога не се е застъпвал за нас? Който, вместо да даде на хората работа, им подхвърля милостиня и ги превръща в безделници?