— Какво от това? — попита тя вироглаво. — Но на теб той ти дари живот!
„Защо да не го направя само заради нея — помисли си Фабий. — Толкова настоява.“
— Добре, Квирина, да отидем!
Жрицата на Церера пристъпи към влюбените със сребърен поднос в ръце. Говореше монотонно и професионално, като продавачка на шарени панделки на пазара:
— Мои окъпи, вие бързате да се поклоните на моята богиня, чиято власт е преголяма? Идвате да благодарите или да помолите за нещо?
— И да благодарим, и да помолим — каза Квирина и погледна любимия си.
Жрицата сочеше фигурките върху подноса и продължаваше да говори като на пазар.
— Тук ще намерите фигурката, която ви е по сърце. За войника — Марс, за търговеца — Меркурий, за рибаря — Нептун, за селянина — Церера, а за влюбените — Венера или Амур…
— Амур — веднага избра Квирина.
Фабий потвърди с усмивка.
— Ето го амурчето с лъка и стрелата. Този е от глина, този — от тесто, а пък този, най-красивият, е от восък. От тестото — за сестерция, глиненият — за две, а восъчният — за шест. Кой искате да принесете в жертва на всесилната богиня?
— Най-хубавия! Восъчния — едва не извика Квирина.
Фабий се усмихваше. Той измъкна шест сестерции от джоба на туниката и ги подаде на жрицата.
Тя взе парите с досада: както винаги. Тези дрипльовци никога нищо не добавят. Жрицата погледна завистливо към храма на Кибела. Там е друго нещо. Там жрецът за една овца получава толкова пара, колкото за три. Въздъхна. Постави восъчния амур на жертвения олтар, запали огъня и вдигна ръце за молитва. И сухо занарежда:
— Погледни, велика… тези двама тук… да ти изразят благодарност… За какво й благодарите? — обърна се жрицата към тях.
— За живота — каза Фабий и притисна Квирина до себе си.
Отговорът се стори непонятен на жрицата, но това не я смути.
— … за живота ти благодарят. Цереро благодатна, и искат да те помолят… За какво ще я молите?
За миг настъпи тишина, после Квирина каза:
— За здраве и дълъг живот на Тиберий…
Жрицата отпусна ръце. Досега не беше й се случвало някой от простите хора да моли за здравето на императора. Странно. Погледна учудено девойката, но изказа молбата й пред богинята.
Пламъкът на олтара подскачаше. Восъчното амурче се разтапяше в него.
— Богинята прие милостиво вашата благодарност и вашата молба — привърши набързо жрицата обреда и си отиде.
Квирина нервно въртеше пръстена. Изведнъж той й се изплъзна и звънна върху мраморния под. Бързо се наведе, взе го. Черният камък от удара се бе разцепил на две. Квирина изхълца:
— Фабий, виждаш ли? Лошо знамение. Ахатът се счупи!
Фабий леко потръпна. „Как можа да се пукне! Ще се уплаши и все за това ще мисли моето малко момиче. Как да го утеша?“
— Глупачето ми, ами че то е на хубаво. Ахатът беше твоето око, разбираш ли? Твоето блестящо красиво око. Но ти имаш две очи. Така сега и пръстенът ще има две очи…
Квирина не се усмихна, мрачно загледана в черния камък. Това развълнува Фабий. Той помилва момичето по косите и тихо излезе от храма.
Луций се спускаше по пясъчната пътека. Лъчите на ранното слънце трептяха в короните, въздухът лъхаше на пролет. Всичко сияеше, всичко потвърждаваше неговото решение. Подир колесницата на Хелиос!
Той погледна към слънцето. Рано е, Калигула още спи.
На пътя му падна сянка. Луций вдигна глава. И очите му се разшириха от изненада:
— Фабий Скавър!
Фабий беше не по-малко изненадан.
— Мой господарю — поздрави той с поклон Луций.
Светлото душевно разположение на Луций обагри гласа му с приповдигната любезност:
— Каква изненада, че отново те виждам! Говореше се, че си бил арестуван, че си бил отведен на Капри…
Фабий настръхна. От къде на къде този ласкав тон след неотдавнашните заплахи в планините Албани. Фабий знаеше от Квирина, че го е издал Октав Глупака, а не Луций. Но въпреки това беше нащрек.
— С право се е говорило, благородни господарю. Но се върнах.
Всички искри на живота блеснаха в радостния глас на Фабий.
— Върнал си се — бавно изрече Луций невероятните думи. — Императорът лично ли говори с теб?
— Да…
— И ти подари живота?
— Както искаш, така го кажи, господарю…
— Великодушен дар — отбеляза Луций.
— По-скоро каприз, мой господарю. Уверен съм, че императорът дори не виждаше, че стоя пред него, когато изрече: можеш да си идеш. Нас, плебеите, той никога не ни вижда. Малкия пръст не си е помръднал, за да ни облекчи живота.
— Как трябваше да направи това? — усмихваше се благосклонно Луций.