Императорът говореше трескаво:
— Твоят морал е моралът на убиеца. Знаеш ли защо? Защото имаш силно влияние върху хората. По-силно от моето, по-силно от тава на боговете. Днес целият Рим разсъждава като теб, но за разлика от теб — не прави изводи. Целият Рим се опитва да бъде красноречив като теб. И какво въздействие ще имат твоите трагедии? Нежелание повече да се живее: епидемия от самоубийства. Е, хубав морал ли е това, мой Сенека?
Раздираща кашлица разтърси гърдите на старика.
Калигула правеше всичко възможно, за да слуша внимателно. Той, който в последно време вече се виждаше като римски император, ще не ще, се усещаше джудже пред Тиберий. Неговият ум не е в състояние да следи мислите на старика, камо ли пък да ги разбира. Завистта, чувството за малоценност у тъпака прераства в ненавист: докога?
Сенека изчака, докато пристъпът на кашлицата у Тиберий премина, и чак тогава проговори:
— Аз не съм виновен, че в моите трагедии прозира животът, който живеем. Ако най-силното чувство на нашето време е страхът — трябва да има страх и в пиесите ми. По друг начин аз не мога да гледам…
— Но така ти поощряваш към пасивна или активна съпротива сенаторските мърши срещу императора — каза мрачно Тиберий. — Говориш за края на света…
— Да — прекъсна Сенека императора, — аз ясно говоря, че краят на света ще бъде наказание за човечеството заради неговата извратеност.
— А тиранът е най-извратеният от всички — вметна Тиберий. Очите му светеха, напрегнато чакаше реакцията на философа.
— Тиранът е нещастник — изрече бавно Сенека. — Ако надникнеш в душата му, ще видиш, че е разбита, смачкана, разкъсана от жестокост и похотливост, измъчена от страдания, които нямат край…
— Измъчена от страдания, които нямат край… — повтори императорът тихо. Да, той знае това. Той го е преживял. И сякаш пред него се отвори бездната на страха и той полетя в нейната паст.
Императорът пребледня и едва поемаше въздух е посинели устни. Опита се да стане. Не можеше. Опита се да говори. От устата му излезе само пресекливо хъркане. Хвана се за гърлото. Очите му изскачаха от орбитите. Задушаваше се. Губеше съзнание, главата му клюмна.
Тразил ужасено извика. Всички скочиха. Едни от уплаха, други с надежда.
Харикъл с помощта на Макрон отнесе императора на лежанката, разхлаби дрехите му и започна да движи ръцете му, за да възстанови дишането. Заповяда да донесат вода, Тразил намокри слепоочията на императора.
От вика на Тразил между статуите на боговете се появиха робите и сега мълчаливо гледаха. Калигула изпитателно наблюдаваше старика и си казваше: вече? Най-после? А ококорените му очи, вторачени в Макрон, питаха дали сега не е най-удобният момент.
Макрон стоеше разкрачен, като човек, който е готов или да помогне, или да доубие. Но се страхуваше да го направи пред толкова свидетели.
Лекарят неуморно повтаряше дихателните движения. След малко лицето на Тиберий доби цвят. Той вдъхна дълбоко, в очите трепна живот. Съзнанието му се възвръщаше. Императорът бавно се съвземаше.
Сенатор Сервий Геминий Курион седеше в таблина на своя дворец и както Луций предполагаше, готвеше речта си, с която щеше да обяви в сената падането на империята и провъзгласяването на републиката.
Номенклаторът съобщи за идването на сенатора Улпий и Сервий нареди да го въведат.
Улпий седеше срещу приятеля си. Лицето на слабия, висок старик, обикновено жълтеникаво, сега имаше синкавобял цвят.
— Видях преди малко, Сервий, как твоят син отиваше на Палатина. Навярно при Калигула. Не знаеш ли защо тъкмо в този момент, когато трябва да бъде с войниците си, търси врага?
Сервий не се помръдна. Само сърцето му силно се разтуптя. Притъмня му пред очите. Неговият син. Неговият единствен син. Последният Курион. Протегна умолително ръце към Улпий.
— Мой Улпий… нямам никаква представа защо… нека не осъждаме несправедливо, щом не знаем… може би е търсил някого в двореца… — Той говореше тихо, като страстно защищаваше сина си. Но гласът му се промени в отчаян вик, хващайки се за последната надежда: — Не вярвам!… Та той е мой син!