Тиберий слушаше напрегнато Сенека. След пристъпа той се чувствуваше необикновено бодър. Седеше неподвижно, но всичко у него бе в движение: бляскат зениците в зачервените очи, играят мускулите на лицето, пулсират вените по врата и на слепоочието, набъбнали под ударите на кръвта, непрестанно потрепват нервните пръсти. Обикновено меланхолиците не мислят много бързо, нито пък обичат веднага да споделят мислите си. Но днес, само боговете знаят защо, императорът предварително разбираше какво искаше да каже този, който говореше преди него. Мисълта лети като стрела, императорът я улавя в движение и я насочва обратно, срещу другата мисъл, било то негова или чужда. Усещането за младост и свежест, носено от горещата кръв, правеше разума му ясен и проницателен. Отколешни времена се сливаха с настоящия момент, картините се сменяха със светкавична бързина.
Мисълта на Сенека за милионите роби, които преброяват шепата си господари, бе ужасяваща. Сенека се обърна към императора и предупредително повтори:
— Не подценявай тази опасност, мой цезаре! Ние живеем върху вулкан. Изригването ще бъде страшно и не знаем кога ще настъпи.
Императорът гледаше лицето на Аполон. Но виждаше синкавото лице на своя последен приятел Нерва, който му каза преди смъртта си: „Наближава нещо много лошо, Тиберий. Не знам кога ще стане. Но предчувствувам нещастието и не искам да го дочакам.“ Лицето на Нерва се превърна в образа на Октавиан Август: „Грижи се, мой Тиберий, да удържиш онова, което ти оставям.“
Тиберий се понесе в спомените си по кървави следи: те се проточваха подир бясното властолюбие на Ливия в безкрайността. Усмивката на Випсания е болезнена, каквато бе в часа на тяхната раздяла. Императорът бавно се приповдигна. Мъртвешката жълтеникавозелена сивота пред очите му стана червена и се разля като кървав потоп. Аполон се превърна в роба Гордин. Гордин мълчеше. Пресмяташе мълчаливо. Заплашваше без думи, без жестове. Ням инвентар.
Гордин се преобрази в някакъв човек, когото императорът не можа веднага да познае. Лице тясно, удължено, благородно. Дълбоките гънки около устата изразяваха таена години наред страстна мечта — но каква точно, о богове? Очите под високото чело светеха като въглени, проникваха все по-дълбоко и по-дълбоко в зениците на Тиберий — обгаряха, причиняваха болка. Гордите устни се полуотвориха и императорът прочете върху тях името на тази лелеяна мечта: Свобода! Република! И изведнъж позна лицето: Сервий Геминий Курион. Тит Курион, бащата на Сервий, заклетият враг на Тиберий, изрече, преди да умре: „Тиберий, този последен гробар на републиканската слава, подготвя почвата за още по-голяма катастрофа на Рим.“ Каква катастрофа? — сепна се Тиберий. Никога не можа да отгатне какво точно имаше предвид Тит Курион. Ненавистта на самодържавеца светкавично събира пред погледа му приятелите на Сервий, всички тези членове на опозицията в сената, и императорската уста тихо произнася: „Вие сте опасността за Рим, а не робите и варварите! Вашите глави трябваше да отсека. Но има време! Ще успея и това!“
Изправи се — величествен, горд, обладан от внезапна сила, но лицето му доби тъмноален цвят.
Харикъл скочи и хвана императора под ръка.
— Ти си уморен, мой цезаре, време е да си легнеш. Късно е…
Императорът го отблъсна и се заслуша. До слуха му достигна странен звук: висок, писклив, непрестанен, настойчив, все по-силен и по-силен. Той пристъпи енергично и разтвори тежките завеси. Вятърът ги изтръгна от ръцете му и размята материята около главата му.
Долу бушуваше морето. Вълните се гонеха, връхлитаха една върху друга, захапвайки се е гребените си.
Вихърът се носеше над тях, свистеше, съскаше, водата се разпенваше и кипеше. Императорът ясно чуваше как някъде долу квичи този висок, непрестанно засилващ се звук.
Обърна се отново към боговете и хората. Но виждаше само червения потоп. Запелтечи от уплаха, стисна юмруци. Огромният старик гореше като пламнала борина. Червеният потоп пред очите му се приближаваше все повече и повече, заливаше го.
Уплашените очи са устремени в безкрайността на пространството и времето. Там той вижда своя Рим. Града, който бе проклинал стотици пъти, но който винаги страстно е обичал. Всички порти са широко отворени и през тях се вливат от всички страни в Града тълпи… Грохот и дрънчене на оръжие, мраморните храмове и дворци се люлеят. Ах, този рев на диви гласове! Устата на народите и варварите от целия свят издават страшен рев — късно е, късно е, вече са ни преброили тези робски кучета, преброили са ни варварите от Рейн, Дунав, Ефрат…
Тиберий закрива очи с ръка, но картината не изчезва. Гласът на императора простенва: