Луций почервеня от щастие и смущение.
— Мой най-скъпи… какво говориш… аз… член на императорския съвет? Но… това не може… аз дори нямам необходимата възраст.
Калигула се разсмя, преизпълнен с доброта и ласкавост:
— Ние сме на еднаква възраст, Луций. Нима моята възраст е подходяща за император? Пиши, Силвий: „Предлагам и горещо препоръчвам на славния сенат да избере на мястото на покойния Сервий Курион за свой нов член Луций Геминий Курион заради неговите заслуги към отечеството и императора.“
Луций видя как императорът подписа своето нареждане. Макрон се усмихваше: добре, добре. Ъгълчетата на устните му лукаво потрепваха: „Добре за отечеството, за Валерия и за мен. Никога не е зле една силна позиция да се подсили още повече.“
Луций трепереше. Всичко това означаваше, че Калигула не знае нищо за заговора, който Сервий подготвяше. Тщеславието му бе безкрайно поласкано от думите на императора. Все по-високо и по-високо подир колесницата на Хелиос!
— Кого още ми предлагате за императорския съвет? — попита Калигула.
Замислиха се. Макрон съветваше като практик: управляващия императорската хазна Калист и сенатора Хатерий Агрипа.
Калигула отхвърли и двамата с досада. Калист е освободен роб, не е благородник! А Хатерий? Тази Тибериева змия? Никога!
Луций предложи Клавдий — чичото на Калигула.
Калигула се замисли. Устните му присмехулно потрепнаха, когато си представи Клавдий: пелтек, куц, мислите му витаят из облаците, рови се из етруските и картагенските гробници, изпълнява капризите на всяка жена, но пред обществото това би било изключителен ход…
— Ти си прав, Луций — каза той и приятелски го прегърна през рамо, като че ли с това искаше да изрази братската си обич, която отдавна забравила хлапашката завист от състезателните игрища. Отлична идея. Моят скъп чичо. Пък и никой не може да му отрече, че е своего рода личност. Пиши и него, Силвий. Следващият кой да бъде, Луций?
— Аз бих предложил и… — започна Луций и отново почервеня от смущение.
— Кажи, драги, кажи. Кого?
— Сенатора Улпий…
— Най-запаления републиканец?! — избухва Макрон.
Калигула бе изненадан. Ръката му се плъзна от рамото на Луций.
— Той е честен човек — каза Луций, като гледаше в земята. — Обича отечеството повече от живота си. Баща ми го уважаваше… Уважава го целият римски народ…
Настана тишина.
Луций се обезпокои, но не се предаваше и продължи тихо:
— Името на Улпий в императорския съвет ще създаде представа сред народа за… свобода. — Искаше да каже „републиканска“, но мигновено преглътна думата и довърши: — За демократична свобода, разбираш ли ме, цезаре, свобода по гръцки…
— Перикловска, нали? — прекъсна го императорът. Притворил очи, в този миг той наблюдаваше Луций през клепачите си; младият Курион изтръпна от уплаха, че е наговорил излишни неща. — Или по-точно казано, републиканска! — отново го матира императорът.
Луций целият пламна от смущение. „Горко ми, всичко провалих!“
Калигула стана. Закрачи из стаята. Огромният му корем се поклащаше над тънките крака, големите му ходила в позлатени сандали шляпаха по мраморния под. Тънките му устни бяха побелели, юмруците — стиснати. Създаваше впечатление, че се измъчва. И че се готви за удар. Крачките му ставаха все по-енергични. Той изведнъж се спря и вдигна театрално ръка:
— Знам, че в Рим и досега мнозина тайно мечтаят за република. Старите легенди играят трогателна роля и подхранват техните фалшиви представи. Но аз — пресипналият глас на императора се повиши, — аз ще удовлетворя и тези мечти. Моят народ ще има повече блага и свобода, отколкото би имал при републиката. Това е моята свята клетва пред отечеството! Назначавам сенатор Марк Елий Улпий за член на императорския съвет! — произнесе той тържествено и хвана Луций под ръка. — Аз ценя твоите съвети, приятелю. Трябва да бъдеш винаги до мен. Ела сега с мен. И ти, Невий. Ще приема представители на сената, на конниците и народа. За Тиберий сенатът беше враг. За Гай Цезар — ще бъде съветник.
Вестта, че императорът ще нареди да се обнародват редица нови закони, се разнесе мълниеносно из Рим.
Големият форум се препълни с хора. Те се тълпяха около трибуната, събираха се на групички, говореха и жестикулираха възбудено. От страничните улици непрестанно се стичаха нови тълпи, множеството на Форума се сгъстяваше, напрежението растеше. Към пладне пред рострите вече игла да хвърлиш, нямаше къде да падне, а хората все прииждаха и прииждаха и Форумът ги всмукваше, както гъба всмуква вода. Около площада викаха и пееха тези, които не можеха да си пробият път сред потната маса от тела.