— Къде сте, хора? — викаше Скавър на Фабий и Квирина, проправяйки си път към тях. — Хайде да си отиваме, че ще се изгубим в тази навалица.
Скавър пиеше и по пътя. Балб беше угрижен.
— За новия златен век на човечеството! — подвикваше леко пияният Скавър. А към Балб: — Какво си се намръщил, златарю? Сръбни му и се радвай!
— Защо не — рече Балб и вдигна каничката.
— Ти нещо не си много радостен, братле — констатира след малко злобно Скавър. — Аз не ги обичам тези работи. Казвай по-скоро каква е причината!
Балб вяло се усмихна:
— И аз не знам. Може да си помислиш, че не съм с всичкия си. И аз имам уши като тебе, и аз слушах като тебе — какво ми остава друго, освен да ликувам и толкоз. Ама на мене някак си…
— Не ставай глупав, човече! — подвикна му Скавър, но изведнъж се спря. — Какво ти е бръмнало в главата?
— Абе някак си много ми се виждат тези чудеса. — Балб направи опит да се пошегува: — Вярно, имам цял тулум на гърба, ама и там не могат да се поберат.
— Ти си идиот, Балб — изплю се Скавър. — Глух ли си? Който е чул даже и половината, може да откачи от радост, не е ли така? Я ми кажи, кой от нас е очаквал такива работи? Аз се радвам, че живея в тези времена, че на стари години ще поразбера колко сладко нещо бил животът…
— Само че не бързай толкова — подхвърли Балб. — Аз все си мисля колко ли време могат да издържат тези сладки обещания…
— Уф ти, черногледа гърбицо! — кресна Скавър.
Балб се ядоса:
— Не ми крещи, старо! След време пак ще си говорим. То се казва, че новата метла мете по-хубаво от старата… Ама има и друга поговорка — с едната ръка глади, с другата нож вади…
— Млъкни, че ще те фрасна! — разгневи се Скавър.
— … още се казва — продължаваше упорито Балб, — че след зъл тиран идва още по-зъл…
— Ще отнесеш един през носа, ако не престанеш — закани се Скавър.
Балб млъкна. Тръгна напред и се запровира с мъка в тълпата.
Стъмни се. Навсякъде пламнаха факли. Хиляди огнени знаменца затрептяха от вятъра, върху седемте хълма на Рим горяха огньове. И така буйно светеха, че мраморните колони на храмовете розовееха.
Тълпата бучеше по-силно от морето. Вълните на хилядите гласове тътнеха, разбиваха се, спадаха, възземаха се отново и изпълваха въздуха с непрестанни бурни изритвания.
— Край на тиранията!
— Най-после ще дишаме свободно!
— Свобода! Увереност в утрешния ден!
— Благоденствие и игри! И игри!
— Слава на най-великия от всички императори — Гай Цезар!
Тълпите се стичаха кой знае откъде и запълваха Форума и околните улици. При рострите потокът се разделяше на два ръкава. Единият се изля по Викус Тускус към Тибър, другият — предвождан от жреците на всички римски богове — пое по Кливус Виктория към Палатин. Вторият понесе Балб и Скавър. Фабий и Квирина изостанаха.
Стотици огньове осветяваха императорския дворец. Фенерите и факлите, вдигнати високо над непроходимата маса народ, превръщаха нощта в ден. Отблясъците подскачаха по главите — било стригани или рошави, други — плешиви, трети — с изкусни прически. Сенатор Вилан, потомък на стара демократична фамилия, бе прегърнал демонстративно един мръсен носач от Субура и заедно с него викаше: „Слава на императора!“ Тълпата ревеше до пресилване, до посиняване.
Императорът се приготвяше да се покаже на народа. Робините довършваха тоалета му. Макрон и Луций присъствуваха при този ритуал.
Луций гледаше венеца от златни дъбови листа, който лежеше върху пурпурна възглавничка. Венец от дъбови листа — символ на императорската власт! Гай Цезар е достоен за тази власт. Още с възкачването си на престола той извършва за Рим неоценими реформи. Край на доносничеството. Край на вечната несигурност. Защитено е най-висшето благо: свободата на човека! Луций погледна императора с възхищение и обич. И си помисли: „И моят баща, ако беше жив, би те превъзнасял, мой най-драги!“
— Да живее Гай Цезар, нашият любимец! — ревеше тълпата под прозорците.
Лицето на Макрон бе вкаменено. Той мислеше различно от Луций. Като държавник, възпитан от Тиберий, неговото главно внимание бе насочено към хазната. Да се даде на всеки войник по шепа жълтици, е хитро — самият той посъветва императора за това… Да се пръснат няколко милиона сестерции между римската беднотия по случай възкачването на престола — също е добре. При такова събитие известна парадност, и то бляскава, е съвсем уместна… Да се похарчи куп злато за гладиаторските игри и за хищници за арената — също е редно, Рим от години очаква това. Но да се намаляват или изцяло да се премахнат данъците? Да се преустанови постоянният приток на печалби? На пръв поглед — добре, но какво ще стане после? Какво ще представлява хазната след две-три години? „Кой ли умник го е подучил? С кого още се съветва императорът? Дали с Курион? Сигурно. Но този младеж разбира от стопанство, колкото аз — от астрономия. Младият император иска да управлява посвоему. Гледай само да не ти приседне, сине! Че после има да тичаш при мен: Макрон, посъветвай ме! Ама да не стане късно! Трябва с Ения да измислим нещо, да ти посмачкаме малко гребена…“