Откъм складовете пристигаха нови коли, натоварени с месо, които също затъваха в навалицата. Касапи разрязваха печени глигани, телета и свини и хвърляха ароматните парчета. Поне веднъж да се наядем! Да живее Гай! Той умее да развърже кесията си! Не е скръндза като стария!
Тълпите се валяха към императорските складове край тибърското пристанище Емпория. Това беше весело шествие. Свири, арфисте! Танцувайте, красавици от Нил! А над всичко — сияйните езици на факлите, дрънченето на систроните сред виковете; развеселените хора се шегуват, кокетират, смеят се, пият…
На брега на Тибър преторианците пускат ракети. Реката гъмжи от украсени с клонки лодки, искри от окачените фенери по носовете на корабите като извезана с мъниста панделка. Бели и червени ракети излитат със свистене и падат във водата и по улиците, обкичени с гирлянди от зеленина, по крайбрежните колове висят венци, като знамена на кохорти. Навсякъде песни, танци, викове.
Квирина бе омаяна от този луд вихър, всяка жилка в нея играеше:
— Фабий! Каква красота! Иде ми да танцувам от радост!
— А не те ли болят краката?
Но и той тръпнеше от желание да излее радостта си, която бе обзела всички.
— Императорът днес нахрани и напои целия Рим… няма ли и ние да направим нещо интересно? Нещо достойно за днешния празник?
Тя извика възторжено и той я повлече, разбутвайки тълпата, към колонадата на Емилий. По белите стълбове на колонадата играеха отразените светлини, врявата от гласовете тук беше още по-силна. Фабий скочи на пиедестала, където до вчера стоеше статуята на Тиберий. Опря гръб о мрамора и загледа от високото човешкия поток. Смеещата се кападокийка учудено вдигна очи, когато усети, че от протегнатата й ръка изчезна тамбурината. Над нея стоеше мъж, звънтеше с нейната тамбурина и забързано рецитираше Есхиловия „Агамемнон“:
— Гледайте: Фабий! — Разнесе се из тълпата, а един рибар — по миризмата на дрехите личеше, че е рибар — се опря о пиедестала и викна на Фабий:
— Ти побъркан ли се бе, Фабий? Стихчета? Я си запуши устата! Кой се интересува вече от твоите театри? След някой и друг ден започва друг театър — гладиатори и лъвове! Циркът е голямо нещо! Събирай си партакешите и тръгвай с нас да пием!
Мъж в патрицианска тога се ухили и каза на благородната дама, застанала до него:
— Наистина крайно време е да се премахне тази елинизация. На Рим му е дошло до гуша от трагедии и глупави комедии. Препускането на квадригите — това е истинската красота…
Фабий отпусна ръце и бавно слезе от пиедестала. Мълчеше. Намръщен, потънал в мисли, той теглеше девойката за ръка подире си. Тълпата не им обръщаше внимание, викаше, бръщолевеше. Простовати песнички се носеха из въздуха. Двама мъже се биеха — капеше кръв.
— Да си идем у дома, Квирина. Цирк! — каза той и след малко добави зло и присмехулно: — Всичко тук е цирк!
— … вместо да се смеят на комедиите, ще се смеят на нас, че ги отегчаваме с театър, след като си имат вече по-любопитно зрелище… при това с кръв…
Те лежаха един до друг на кревата в тъмното. Отдалеко долитаха нестихващите викове на ликуващия Рим.
— Какво ще правим занапред ние, моя мила? — продължаваше Фабий. — Може би ще изнасяме труповете от цирка? Или ще тичаме като клиенти всяка сутрин да се поклоним на патрона си и да му слугуваме за няколко сестерции дневно? Или пък да стана скитник, за да ме изхранва държавата? Пфуй! Аз няма да прося!
На Квирина й се харесваше неговата гордост.
— Бихме могли да си отидем в Остия, при мама. Ще се заемеш с риболов… — Но като усети как той нервно потрепна в тъмното, бързо добави: — Само временно, докато хората се наситят на цирка, а?
Фабий мълчеше. Гледаше нагоре в тъмното. И из тази тъмница към него пропълзяваха лоши сломени: думите на Тиберий, когато го освободи. Сенаторите, обидени от пиесата за хлебарите. Заканата на Луций Курион край храма на Церера.
Той не сподели с Квирина мислите си.
— Сега не можем да си изкарваме прехраната в Рим. А на село бихме могли, там нямат циркове и хищници. Но да се влачим от село на село — това не е лесно, Квирина.