Луций натискаше резеца, сякаш искаше по този начин да придаде на думите си особено силно ударение и значение. Сякаш самия себе си искаше да убеди в това. Да, точно така е — жалка завист на дребните души спрямо големия. Той се усмихна самодоволно. И продължи да пише:
Дребните души често завиждат на…
— но не можа веднага да напише думата „големия“, Поразмисли и написа:
… силния и този горчив жребий сега се пада на мен. Само на теб, на твоя сияен дух, мой най-драги, мога да разчитам… и нетърпеливо ще очаквам вестоносеца о твоето писмо…
Луций завърши писмото. Нави пергамента и го вложи в прекрасен калъф.
След десет дни получи отговор от Сенека. Прескочи любезния увод и зачете нататък:
Авиола доведе в Баи дъщеря си Торквата, твоята годеница. Аз от все сърце ти се радвам за това прелестно момиче, но ти и завиждам. Завиждам ти преди всичко заради нейната вярност, тъй като на угощението, което Авиола устрои след пристигането си, много млади благородни римляни я ухажваха, но абсолютно напразно. Ти си щастливецът, който е грабнал сърцето й… Вашият дом ще бъде рай…
„Щастливец… Щастливец. Грешиш, философе! Ти нищо не знаеш. Какъв щастливец съм аз? За какво ми е верността на Торквата? Да, някога мечтаех за дом с нея. Днес вече не. Ах, ако знаеше другата! Валерия! Това е огънят, в който бих искал да изгоря, да възкръсна и отново да изгоря. При всяка среща с нея чувствувам как неудържимо и страстно ме обича… как и аз, въпреки всичко, я обичам. Нейният образ и денем, и нощем е жив в мен, непрестанно жив и привлекателен… Но не искам да имам дом с нея! Такова нещо един Курион не може да си позволи!“
Луций поглъщаше редовете, търсеше името на Улпий.
… Не мой най-драги, в това отношение не мога да ти помогна; макар и много да съжалявам, не мога. Кой съм аз, съмняващият се човек, в сравнение с благородния старик, който, дори и да греши, стои над нас като мощен ствол срещу вятъра, като планината Етна, нажежена от своя вътрешен огън и чиста и белоснежна е неопетнената си честност?
Луций четеше със стиснати зъби. „Да, това е то, заради моето го ненавиждам. Дано издъхне, дано се вцепени в тази своя непристъпна крепост! Когато умре, ще си отдъхна. Тогава вече никой няма да ми напомня със своето съществуване за моята измяна. Аз съм побъркан! Каква измяна? Да виждаш реално нещата, да решаваш предвидливо и мъдро заплетени ситуации — това е дипломатическо изкуство, а не измяна. О ти, стари наивнико! Безумецо!“ Луций се смееше, устата му се смееха, но огорчението и срамът терзаеха душата му.
И други, дори мнозина, пишеш, че те избягвали и причината за това виждаш в завистта им. Наистина в наше време завистта е — но в кое ли време тя няма да бъде? — едно от проклятията на човечеството. На всекиго тя е известна, та нали ние завиждаме и на младостта, и на здравето, не само на богатството и почестите. Но аз мисля, мой Луций, че бих бил лъжец и лицемер, ако не ти кажа мнението си по този повод. Аз виждам не само завист в случая, а и нещо друго. Твоето семейство, твоят род произхождат от славни предци, които са се гордеели с Катон, които столетия наред са носели символа на републиката на щитовете си. И твоят баща се гордееше с това. Ти си първият Курион, който променя възгледите на рода.
„О, Юпитер! Как може той да говори така с мен? Да не би да съм хлапак, когото всеки може да поучава?“
Аз чувам твоето възражение на думите ми, Луций: „Нима развоят на събитията не потвърди моята правота?“ Да. Ти бе прав. Ти по-рано от всички нас разбра величието на императора, на когото сме благодарни за неоценимите дарове. Но много хора са убедени, че винаги трябва да се уважават верността и неотстъпността. Самият аз съм неумолим привърженик на мнението, че само един просветен монарх е способен да управлява империята. В този смисъл ти си прав да следваш Гай Цезар. Но още при първата си крачка ти получи много облаги, изведнъж се добра до почести, нечувани за твоите години… И навярно това възмути онези, за които подобен начин на промяната на житейските възгледи представлява предателство и користолюбие…
Луций хвърли листа на пода и гневно го стъпка. „Предателство! Користолюбие! Вярност — дори ако тя означава грешка или нещастие! О, богове олимпийски, каква закостенялост и изостаналост! Каква дързост! И ти си глупак, мой философе! И ти си дребен завистник като останалите.“ Но след като се поуспокои, Луций взе листа, изглади го с длани и продължи да чете:
… Ще се видим на състезанията по случай рождения ден на императора. Разбира се, че и аз ще дойда по този повод в Рим. Нима е възможно да не дойда? С възторг искам да отпразнувам деня на господаря, който е благо за човечеството…