Луций скри писмото, за да не го намери майка му. Изпрати вестоносеца си при Прим Бибиен и Юлий Агрипа с покана да му бъдат гости тази вечер в лупанара „В лоното на Венера“, където казват, че е пристигнала нова стока: прелестни хетери от Александрия. Обятията на такива жени — това е реката на забравата, а за сега нищо друго не му е така нужно.
39
Златната фуния на тромпета мята слънчеви отблясъци. Надутите бузи на тръбача лъщят зачервени. Фунията врещи и проправя път на двете коли. „Туту-ру, туту-ру!…“
Черната кобилка, впрегната в първата кола, има хамут, украсен с лъскави пайети, на главата — кичур пера от розово фламинго. Тя препуска и удря силно копита по квадратните камъни на Виа Касия. В колата, изписана с червени цветя, седи върху вързопите Лукрин със зелен тюрбан на главата и от време на време надува фунията. До него се е разположила Волумния; с лявата си ръка държи поводите, с дясната размахва камшика.
Натоварените със стока коли, които идват от Рим, се отдръпват встрани, за да преминат тези побъркани хора, и коларите ги изпровождат с опулени очи.
Волумния се е нагиздила като панаирджийска сергия. Наметната е с индиговосиньо наметало, посипано със сребърни звезди, от кока на сламените й коси се развяват червени панделки, на ушите й — големи перли, наметалото закопчано със златна фибула, върху дебелата й гола ръка — гривна от слонова кост.
Селяците спират мулетата и зяпат нагиздената жена. За тях няма значение, че златото е само позлата, че слоновата кост е парче бичи рог, а големите перли — египетско стъкло. Дори може би не са и разпознали „скъпоценностите“, ослепени от красотата на комедиантската бутафория.
Във втората кола, теглена от пъстър кон с кичур бели пера, седят петима души. Освен Фабий другите са дребосък, така че товарът в двете коли е приблизително еднакъв. Те не са облечени толкова ярко като Волумния, но още на пръв поглед личи, че са от артистичния свят. Квирина е в зелен синдон и черна грива, разпиляна по раменете, Памфила — в розов и бръшлянов венец върху русите коси, Муран — в лилава туника и тупирани къдри, а беззъбият Грав — омотан като мумия в износена тога. Фабий, кочияшът, е покрил широките си рамене с късо жълто наметало.
„Ту-ту-ру-ту, ту-ту-ру!“
Металният ек на Лукриновия тромпет лети и предвожда пъстрата трупа, чиито викове и смях стряскат хората по Виа Касия.
Край всяка таверна трупата спира. Нахлува в кръчмата като ураган и я обръща нагоре с краката, заедно с посетителите, които си пият там евтино вино. Артистите са „жив вестник“, носят новини от Рим, всичко виждат и знаят, навсякъде се врат, всичко оползотворяват. От всекиго измъкват по нещо — било с комплимент, било с шега. Тук-таме поужилят някого, за една сестерция ще заплачат, за две — ще се разсмеят, хем ги гощават, хем дългове правят, а случва се и по някоя заблудена кокошчица да приберат…
Но вечер, когато опънат между два кола черното платно за фон и скритите зад сандъците фенери осветят „сцената“ — пред публиката оживява пъстроцветен живот, безумен хоровод, вихрен танц, страстна серенада в съпровод на лира и стават такива майтапи, та чак коремът да те заболи… И тогава… дългът се опрощава, кокошката дяволите я взели… Нека и тези комедианти си похапнат — та нали ни показаха такова зрелище, нали ни развеселиха!
Всеки ден на ново място, в нова обстановка, сред нови хора. Всичко около тях се менеше, само пиесата оставаше неизменна. Играеха там, където вечерта ги сварваше — все едно дали е град или няколко схлупени къщурки. Фабий представяше с шеги и закачки своята трупа на публиката, Волумния и Грав жонглираха, Лукрин се опитваше неумело да им подражава и всичко объркваше; Памфила и Муран страдаха в любовния си дует, който завистливият Грав се стараеше да им развали; Квирина танцуваше като нимфа. Никой не се напрягаше особено, само Фабий имаше в края по-голяма роля.
Публиката най-много от всичко харесваше Фабий като палячо, но малко се и плашеше от него. Той никого и нищо не оставяше на мира.
Фабий умееше още преди представлението да се разговори с хората в таверната и да подразбере кого какво го боли, кой кого мрази и кой на кого е сторил зло. А вечерта публиката можеше да се пръсне от смях, когато палячото — с лице, бяло от брашно, уста, разтеглена с червило чак до ушите, навлякъл чувал, целият в кръпки, и нахлупил висока шарена шапка — жилеше нищо неподозиращия гражданин сред публиката. Ха-ха-ха! Та това е нашият съсед Емакс! Той си купи на безценица чудесен вол и беше толкова доволен от своята хитрост, та чак с венец го окичи и поведе като някаква рядкост; ама като етапна у дома — що да види — волът бере душа! Така му се пада! А пък това е съседът Делий, дето праща децата си да крадат по чуждите дворове смокини! А този… Но злорадият смях на селяните изведнъж секва, щом Фабий вземе на мушката техните собствени греховце. Въртят се, навъсено слушат за себе си това, което никак не им се иска да излезе наяве, но Фабий никому не прощава. Всеки си получава заслуженото и в края на краищата хората се помиряват, атмосферата се освежава, а това е от полза…