„До лудост те ревнувах — мислеше си Волумния, — та нали никого не към обичала така, както Фабий! Завиждах ти за него, завиждах ти на младостта и красотата, та чак плачех и по цели нощи не можех да заспя. Бях готова да ти издера очите, да ти изскубя косите. Но какво можеше да ми помогне това? Какво бих спечелила? Само исках да съм край него…“
„Ала нещата се измениха — спомни си Квирина. — Сега може би вече ме обичат…“
„В какво ли не участвуват с това момиче и всичко правеше с удоволствие — мислеше си Волумния. — Човек не можеше да не й се радва, все едно дали нещо отвътре го ядеше, или не. — Някакво умиление се прокрадваше към сърцето на Волумния. — Що за идиотщина е това — току-виж, съм ревнала. — Умилението пълзеше към гърлото й. — Дойде при мен като при майка…“
Волумния стана.
— Трябва вече да си вървя.
Тя погледна ласкаво момичето и тръгвайки, каза грубо:
— Ако имаш нужда от нещо — ела… при мен, като при майка.
В трептящия летен въздух жужаха пчели.
Щом трупата пристигнеше, някъде, около пъстрите коли веднага се появяваше рояк деца. Босоногите рошльовци следяха с благоговение всеки жест на артистите. Поглъщаха с широко отворени очи пъстрите съкровища, който Квирина и Волумния сваляха от колите. Измърляните малчугани бяха щастливи, когато им разрешаваха да помогнат, да подържат за миг с мръсните си ръчички тези пъстри чудеса. Особено около Квирина, най-младата в трупата, се събираха най-много деца. Тя кичеше момиченцата с лъскави украшения, учеше ги на разни танцови стъпки и децата я слушаха със зяпнали уста. За благодарност й носеха от къщи сушени смокинги, а един неин малък почитател й донесе клетка с дрозд. И тя прие този голям подарък.
Привечер, след работа, селяните отиваха при артистите да си поприказват. Но не ходеха с празни ръце — носеха им маслини или риба да си хапнат. И беше също както в Рим, както в Задтибрието. Хората се трупаха около Фабий, доверяваха му грижите си:
— Трябва нещо за нас да съчиниш и да го изиграеш, човече! Само че това няма да е майтап.
Други пък отиваха при него да се посъветват: може ли да се излекува крастава овца? Как да се отърват от бръмбарите в хамбарите? Моят вол спря да яде…
Фабий си припомняше скромните знания, които бе научил от Марк Порции Катон. Неговият трактат „За земеделието“, предназначен за едрите земевладелци, съдържаше много добри съвети: „… на болния вол дай да глътне сурово кокоше яйце. На втория ден очукай скилидка чесън в хеминово вино и го дай на вола — макар и на тебе да ти се иска — да го изпие на гладно“. А бръмбарите? „Намажи хамбара с глина, забъркана с маслинена утайка и плява. Краставата овца изкъпи в бобова отвара с утайка от вино и маслини.“
Фабий ги учеше как да познават дали във виното има вода; как да запазят лещата; от какво да си приготвят лек против запек; как да наместят изкълчено; какво да правят, ако змия ухапе бика…
А докато той се занимаваше с фелдшерство, Волумния гадаеше на ръка съдбата на селяните. Хитрата врачка винаги улучваше нещо от миналото на жертвите си и те изпадаха в изумление; съветваше ги от какво да се пазят, предсказваше какво на всяка цена ще им се случи, но тава обикновено бяха хубави и приятни неща…
Пролетта напираше със зелените си лапички, както надничаха от лепкавите пъпки, а по южните планински склонове припламваха розовите облачета на цъфналите бадеми.
Виа Касия се виеше на север и водеше актьорите към Тревиниан, където по покана на Федър Фабий трябваше да гостува с трупата си по-дълго време. Вече бяха задминали Сторта, Веи и Бакан, разположен в дъното на кратер от изгаснал вулкан. Днешната им цел бе имението „Пакувиана“ в латифундията на сенатора Пакувий. Перений, управителят на имението, бе братовчед на Ганио — мъжа на Волумния.
Защо да не посетят богатите роднини? Волумния красноречиво описваше щедростта на Перений. Артистите се смееха: „Нашата Волумния има познати из цялата империя! Близка е с преторианци, с доносници и с латифундисти. Да не си роднина и с императора?“ — закачаха я те.
Сред скърцането на колелата Волумния разказваше, че управителят Перений е вземал назаем дори от нея. Защо пък сега — Меркурий да им е на помощ! — те да не изклинчат нещо от него? За малко майтап ще се изплюскаме за цяла седмица напред!