Сюжетът заинтригува баснописеца. Очите на Квирина блестяха. Волумния ръкопляскаше, Лукрин удряше с юмруци по масата. Това е идея! Грав казва възхитено:
— А моралът на пиесата? Зрителите да се познаят в зверовете и да се видят на какво приличат с тая своя алчност за кръв.
— Да, да — избухна Федър разпалено. — Това не е лошо! Да се сбие всичко в едно късо действие; някои неща да се намекнат, други — в устата на водещия, нещо като сблъскване между зрителите-зверове…
— Само че тук има една опасност — забеляза Фабий. — Народът ще се забавлява дори с това, че се е познал в зверовете. Но какво ще стане, ако лъвът в ложата се досети?
— О, не! Императорът е великодушен — каза Волумния и всички се съгласиха с нея.
— Страх ли те е? — обърна се хапливо Федър към Фабий.
Фабий погледна Квирина. За него не става дума. Но той вече не е сам. Колко изстрада тя, когато го отведоха при Тиберий заради „Хлебарите“. Фабий разпери ръце:
— А не си ли е за страх, когато се завираш в устата на лъва?
Поетът се усмихна:
— Не се бой, момче. Ще го напиша внимателно.
И той започна да разказва подробно как вижда пиесата. Слънцето залязваше. Повърхността на езерото се позлати. Кипарисите стараха черни. А двамата автори под бръшляновата беседка разпалено обсъждаха как от идеята на Фабий да се роди пиеса.
40
От всички римски хълмове тръбяха тръби, тръбяха дълго, настойчиво, Рим се пробуждаше за тържественото отпразнуване на двадесет и петия рожден ден на императора. Милионният град мигновено скочи на крак. И дворците на сенаторите бързо се оживиха, макар че този час бе безсъвестно ранен за тях. Но нашият император страда — жалко и за него, и за нас — от безсъница и обича точността. Точността е стара гръцка добродетел, колкото и противна да е понякога. Но какво да се прави. Ставай! Трябва да се побърза с къпането, с прическата, с обличането, със закуската. Днес е тържествен ден!
Луций Курион изглеждаше чудесно на седлото, когато се понесе в галоп от Марсово поле, където бе нощувал, към Палатина, приветствуван от плебса, запълнил още от тъмно артериите на града. На гърдите си той имаше сребърна броня с изкована върху нея Хелиева колесница. Императорът бе оказал особена милост към Луций, разрешавайки му да носи същата броня, само че от сребро, а не златна като неговата.
Луций хвърли юздите в ръцете на стражата пред портите на императорския дворец и изтича по стълбите. Центурионът го въведе в преддверието.
Макрон седеше тук сам, в кресло край абаносова масичка. Беше с обикновена, люспеста преторианска броня. Луций го поздрави и седна насреща му. През големия отворен прозорец долитаха екът на тръбите и гласовете на тълпата.
— Станал ли е вече? — попита Луций.
Макрон кимна:
Вече е бил в банята. Сега му правят прическата.
— Добре ли е спал?
— Малко, както винаги. Изкарал акъла на хората в двореца още по тъмно.
Върху лицето на Луций заигра мускул. Този селяк никога не ще се научи да говори прилично. Дори когато става дума за императора.
— Чудо ден беше вчерашният за теб, момче — каза Макрон със своя пресипнал глас.
Луций оправяше бронята си намръщено. „Докога ще ме наричат момче? Защо не ми казва вече момко?“
— Военният парад на Марсово поле беше прекрасен. Марс сигурно не е виждал такова нещо през живота си. И много хитро го беше измислил войниците да крещят само „Гай Цезар“, а мене и тебе да ни зарежат.
Луций мълчеше.
— Дипломат си ти, няма що, мое сребърно слънчице — признателно продължаваше сановникът. — Добре си те избра императорът за пропагандатор. Нова длъжност, а, току-виж, Курион я направил най-висшата в държавата! Само че ти си и сенатор и затова днес трябваше да си с тога, а не в униформа. Вече не си войник. Но аз разбирам, разбирам: иска ти се да блестиш с този Хелиос на гърдите. Ха-ха-ха! Нищо, нищо, не се сърди де. Прилича ти, има да пули по теб очи Валерия.
Макрон се изправи и закрачи из залата, като че ли се намираше на учебно поле.