Луций стана неспокоен. Той следеше твърдата крачка на Макрон — удар след удар. И попита престорено изненадан:
— Валерия върна ли се от Баи?
— То се знае. Заради него трябваше да се върне. Но главно заради теб. Няма защо да се криеш пред мен, момче. Мога да си представя колко си нетърпелив. Но все ще изтърпиш някак до вечерта. — Макрон се спря пред Луций. — Слушай, а знаеш ли кое беше най-майсторски измислено? Аплодисментите, когато в храма на Белона императорът изказваше благодарност на сената и народа, че са го удостоили с консулството. Това беше чудесно измислено!
— Имаше защо да се аплодира, Невий, не си ли съгласен? — върна си надменно Луций на сановника заради неговото „момче“. Макрон веднага забеляза това. „Я виж ти! За първи път ми казва Невий. Фамилиарност към тъста си или самонадеяна дързост?“
— Имаше защо да се аплодира — съгласи се Макрон. — Това, което направи като консул, беше великолепно, а пък това, което обеща да направи като император, ще бъде истинско чудо. Браво на нашия млад император. Само не ми разправяй, че не си организирал тия овации! Аплодисменти след всяка фраза… — отлично! Много ли пари струваше?
— Нима парите в този дом имат значение?
— Прав си. Важен е ефектът. А твоята глава разбира от такива работи. Искам още нещо да знам: какво направи, как я уреди с гадателите, че димът се вдигаше право нагоре при оня диво разфучал се вятър? Това беше чудесен трик!
— Какъв дим?
— При жертвоприношението на императора, когато освещаваше Августовия храм на Форума… — Макрон се ядоса: — Не се преструвай пред мен, че не знаеш! Не те съветвам да правиш това. Не обичам да ме нравят на глупак!
Луций благосклонно се усмихна:
— Разбирам какво мислиш… Но това не беше никакъв трик. Олтарът се намира от източната страна на храма, а вятърът бе западен. Това е то цялата тайна.
Макрон гледаше Луций със завист, но заговори без злоба:
— Голям късметлия си. Родил си се под щастлива звезда. — Но след малко продължи хапливо, като крачеше на залата: — Де да видим днес какво ще направиш в цирка. От днешния ден много неща ти зависят, момче. Внимавай. — Той обърна очи към дъбовата врата: — Циркът е най-силната му страст, знаеш това. По-добре счупи квадригата, остави се да те прегазят, но да загубиш — в никакъв случай! Иначе не отговарям. Ще те изпрати някъде по Рейн и Валерия ще загуби годеника си.
Луций стрелна Макрон с омраза изпод притворените си клепачи. „Годеник на Валерия! Ах, любезни мой, толкова далече още не сме стигнали. Тази игра скоро ще свърши. Аз знам — вие двамата сте направени от желязо. Отстъпление — такава дума няма във вашия речник. Има само: нападение и покоряване. Само че и аз съм костелив орех. Аз също мога да нападам и да покорявам и никога няма да се подчиня на една хетера, която на всичко отгоре е дъщеря на роб! Тя с удоволствие би ме дърпала на конци като парцалена кукла. Но грешите! Аз ще направлявам съдбите на хората, а не тя моята! Дори ако… дори ако… — Луций си спомни целувката на Валерия, преди да замине, и ледени тръпки плъзнаха по тялото му. Той впи пръсти в облегалката на креслото и сбърчи чело. — Аз няма да сложа проститутка в леглото на един Курион! Това би означавало баща ми да се обърне в гроба. А че баща й бил преториански префект? Това е нищо за един Курион. Той гледа много по-високо. Към най-високото. Не към сенаторската дъщеричка Торквата, нито към дъщерята на могъщия Макрон, а към Ливия — сестрата на императора!“ Внезапно Луций злобно се разсмя:
— Но днешният ден няма да бъде приятен за теб, мой Макрон…
— Защо? — попита префектът.
— Как ще се чувствуваш, когато пред очите на сто и шестдесет хиляди души в цирка до Калигула седне като императрица твоята жена?
Ударът не попадна в целта. Лицето на Макрон светна.
— Учудваш ли се на Калигула? Ения е прекрасна жена. А на императора аз мога да му пожелая само най-хубавото, нали така? Тебе не те ли е страх от ездата? — промени темата Макрон. — Тежки ще бъдат състезанията. Синият, както чух, имал отлични арабски коне.
Луций изпъчи гърди, среброто метна отблясъци из залата.
— Страх? Аз да се страхувам? Нали сам каза, че съм дете на Фортуна. Или иначе казано — годеник на Фортуна.
Макрон не схвана намека с годеника, но въпреки това нещо не му се нравеше у Луций. Прекалена самоувереност? Патрицианска надменност? Въображение на императорски любимец? „Нещо много си се разбързал, момче. Само преди осем месеца седеше пред мен в терацинската кръчма кротък като овчица и щеше да глътнеш с очи Валерия. Нещо много очебийно ти расте гребенчето. Почваш да ми се качваш на главата. Сигурно искаш да ме оставиш на втора линия, а? Чини ми се, че и Валерия вече не може да те надвие. Знам, сега имаш по-силна опора зад гърба си. Е, добре. Но хубаво трябва да знаеш моята поговорка: дори на Палатина му се намира на всичко колаят…“