Императорът, макар че аплодисментите не бяха стихнали, седна в креслото си и без да се обръща, попита:
— Всичко ли е наред, Макрон? Можем ли да започнем?
„Говори с мен през рамо като с пастир“ — помисли си Макрон, но отговори учтиво:
— Да, мой цезаре.
Калигула даде знак на едила с величествен жест.
Тръбите зазвучаха някъде високо от всички страни на цирка. Млад атлет застана пред императорската ложа. Взе от ръката на Калигула горяща факла и вдигнал я над главата си, обиколи цялата състезателна пътека. После изтича по стъпалата на спината посред цирка и хвърли факлата в бронзовия купел, пълен с дървено масло и смола. Щом огънят пламна, тръбите отново екнаха.
Отвориха се тържествените врати и в плътни редици на стадиона излязоха състезателите с коли, бегачите, гладиаторите и накрая борците с шлемове, мечове и щитове.
— Ave Gaius Caesar imperator Augustus!
Техният поздрав заглъхна сред крясъците на тълпата.
В редиците на състезателите вървеше и Луций. Дъхът на Валерия, седнала в ложата на весталките, спря. В къса бяла туника, препасана със зелена лента, снажен, висок — той й приличаше на Херос. Луций не погледна към нея. Обърна очи към императора като войник към своя командир, погледна Ливила и отминавайки императорската ложа, продължи безразлично нататък.
Макрон оглеждаше картината на цирка. „Прелест. Гледка, която с нищо не може да се сравни. След това море от цветове, овации, летящи коне и рев на тълпата — хората ще ходят няколко дена глухи и слепи. А какво ще стане, когато на арената изскочат лъвовете и тигрите и разкъсат гладиаторите! Рим си живее, както трябва да живее пъпът на света. Само тия игри струват сто милиона сестерции. А това се повтаря най-малко два пъти в месеца! Настроението на хората се покачва, а нивото на паричките спада. Ще трябва да предупредя императора. Да го предупредя — но това значи да го раздразня. — Мислите в главата на Макрон се блъскаха една в друга. — Да го предупредя и по този начин да го разгневя или… да оставя ябълката да зрее, да червяса и да падне? При такова падане всичко се случва, може и с мен да се случи нещо по-добро…“
След като манифестацията свърши, из вратата излязоха осем двойни впряга коне със състезателни биги. Валерия разочаровано се отдръпна: това не е състезание на патриции! С бигите ще препускат наети плебеи. Жребият определи мястото на състезателите, които по двойки, в туники с цвета на всеки от състезаващите се клубове — бял, червен, зелен и син, — скочиха в бигите, хванаха с дясната си ръка камшиците, а с лявата — поводите на конете. Шлемовете и броните на състезателите ярко блестяха. Конете неспокойно цвилеха и риеха с копита в пясъка.
Сред зрителите се вдигна шум. Започнаха да се обзалагат. Обзалагаха се всички — кой с когото свърне. Тези долу — за куп ауреи, горните — по на шепа сестерции. Най-много се обзалагаха за зеления, императорския цвят.
— Какво ли правят сега нашите? — размисляше на глас Балб. — Къде ли скитат по селата? Жалко, че я няма тук Квирина. Никога не е виждала цирк.
— Ами и аз от двадесет години не съм гледал такова театро — каза Скавър.
— Хм. Казват, че такива — тържествени игри, като днешните, стрували сто милиона — подхвърли Балб.
— Оня скръндза сигурно днес се обръща в гроба си — смееше се Скавър.
— Ами че то не са малко пари — каза Балб, като плюеше ловко люспите на фъстъците.
— Не ти ли се струва, че императорът се е зачервил много?
— То е от оранжевия велум.
— На кой цвят ще заложиш, Балб? — викна Мнестер. — На зеления ли?
— Не. Аз, откакто се помня, най-много обичам синия. Сигурно защото цял живот клеча в дупка и не виждам небето. Аз съм за синия!
— Аз — за зеления, императорския — каза Мнестер. — На колко? На жълтица?
— Моето небе си струва една жълтица — усмихна се гърбавия. — Дадено, Мнестер!
— И от мен жълтица за синия — присъедини се Апелес.
Мнестер то погледна изненадано:
— Какво? Не за зеления? Ти, приятелят на императора?
— Приятел ли? Само негов шут и клоун. — Лицето на Апелес доби присмехулен израз. — Само ми приписват това приятелство с господаря на света. — И като видя учудените очи на Мнестер, притегли главата му към себе си и прошепна: — Преди три дена как не го молих да направи нещо за нас, артистите, за театъра. Ще си помисля, обеща милостиво, но съгласи се, казва, че в цирка се забавлявам по-добре. Скокът на един тигър върху гладиатора, смееше се, не може да се сравнява с вашите артистични гримаси. Циркът е изключително зрелище… Уж се смееше, но съвсем сериозно го каза. Тежат ми тези негови думи…
Млъкнаха и двамата, загледани в императора. Отдалече той изглеждаше малък, просто едно алено петно, и лицето му алено и на ивици като тигрова кожа, навярно от раирания велум над ложата.