— Всеки си има по някоя слабост, Апелес. Пък и… какво повече бихме могли да желаем? Помисли си само как беше при стария и как е днес. Да благодарим на боговете!
Тръбите екнаха и циркът мигновено стихна. Чуваше се само глухото ръмжене на тигрите и лъвовете от подземните бестиарии.
Късите камшици блеснаха във въздуха, конете препуснала и големите биги се понесоха.
Зрителите, вперили очи в часовниците, едва дишаха. Тропот на копита, грохот на коли, подканващи викове. Водеше червеният. Водеше, докато му се падна най-трудният външен кръг. Подир него — зеленият — във вътрешния кръг, следван от синия, а накрая — белият. В този ред те обиколиха два пъти пистата. При третата обиколка зеленият се откъсна от синия, с когото досега изглеждаха еднакво силни. С камшика и с гърлени викове той насърчаваше конете и бързо настигаше червения. Преди последния завой разстоянието между тях бе само две конски глави. Ревът в цирка се усилваше. Червеният, забелязвайки напора на зеления, взе неочаквано енергично завоя, премина от външния кръг във вътрешния и зеленият налетя върху него в пълен галоп. Грохот и трясък. Вик от сто хиляди гърла.
Двамата състезатели полетяха към земята и уплашените коне ги повлякоха за поводите, омотани около левите им китки. Тъмните ивици в пясъка вероятно бе кръвта, която бързо се всмукваше от алената пътека. Междувременно синият стигна до целта.
От вратите изтичаха роби, за да опрат уплашените коне и да спасят състезателите. Зеленият, проклинат от императора и тези, които се бяха обзаложили за него, вече не дишаше. Червеният се бе провинил; той напусна своята писта, за да препречи пътя на зеления по вътрешния кръг. Зрителите наскачаха, негодуваха и искаха смърт за състезателя, който лежеше на пясъка със счупени ребра. Императорът не се поколеба. Вдигна юмрук с палец, обърнат надолу:
— Habet!
Катът прободе гърлото на тежко ранения, кръвта бликна нагоре. Робите извлякоха двата трупа и изравниха с гребла пясъка на състезателната писта.
Оранжевият велум над императорската ложа се издуваше като корабно платно при вятър, слънцето припичаше, драгоценните благовония, разпръсквани от стотици роби, притъпяваха миризмата на пот.
Ения бе развълнувана от състезанието и споделяше със съпруга си своя възторг, като леко вдигаше бялата си ръка, окичена със златни гривни. Императорът, разгневен от загубата на своя цвят, се мръщеше. Не отговаряше на Ения. Той впери поглед във Валерия. „Тя е още по-очарователна от Ения. Тялото й е стройно, стегнато. Ения ме отегчава вече. Дали след съпругата да не опитам и дъщеря ти, Макрон? Не, не. Ливия Орестила ми харесва повече. Ще я разведа с Пизон и може да се оженя за нея. Прекрасна е. Тъничка като момиченце. Да! Още утре ще я извикам…“ Калигула се изсмя на глас.
— Желаеш ли нещо, мой благородни? — наведе се към него Макрон.
Той дори не обърна към сановника главата си, увенчана с дъбовия венец, изпод който се стичаха струйки пот.
— Нищо. Засега нищо, мой префекте. А всъщност — да. Благовоние.
Калигула изля в шепите си цялото шишенце и разтри челото и слепоочията си.
— Виж ти, гладиаторите. Аз залагам на този, огромния, с бялата лента на шлема. Залагаш ли против? — попита императорът.
— Залагам — каза Макрон, тъй като не можеше да му противоречи, макар да бе също убеден, че германският великан ще победи своя съперник — тракиеца. — На колко?
— Милион сестерции — грубо се изсмя императорът.
— Мой императоре — ужаси се Макрон, — искаш да ме разориш ли!? Не стига ли на петдесет хиляди?
— Какво да правя с теб, бедняко — усмихна се Калигула и се обърна най-после към този, с когото разговаряше. — Може и на петдесет хиляди.
Двойките гладиатори, наредени по протежение на цялата състезателна писта, бяха готови за бой. През изминалата половин година от възкачването на Калигула бяха отбрани голям брой мускулести роби и специално обучени в гладиаторските школи. Сега те стояха тук в пълно въоръжение, с шлемове, къси мечове и овални щитове. По даден знак гладиаторите започнаха бой на живот и смърт.
Двойките бяха много, вниманието — разсеяно и поради това между зрителите настъпи хаос. Познавачите негодуваха. Мястото на гладиаторите е в кръглия амфитеатър, а не на цирка. Какво ще видя, ако ми хареса тъкмо онази, двойка, която е на другата страна на цирка? Все пак недоволните роптаеха тихо. Е, и на това сме благодарни, слава, на боговете, че изобщо разрешиха игрите.
Ако двадесет и пет годишният император разбираше от нещо добре, това не бе нито икономиката, нито философията, нито поезията, а конните състезания и гладиаторските игри. Той можеше безпогрешно да отгатне силата на мускулите, еластичността на сухожилията, удара по черепа или отскока.