Двойката гладиатори пред императорската ложа бе специално избрана. Партньорите изглеждаха равностойни и нападенията им се редуваха. Ловко работеха мечовете, светкавично се поднасяха щитовете, пресрещайки смъртоносния удар, краката леко се докосваха до пясъка, скоковете на гладиаторите напомняха движенията на хищници. Те водиха дълга битка, без да се наранят, и зрителите възхитени следяха красивия бой.
Много двойки вече бяха приключили състезанията си на огромния цирков терен. Калигула, по даден от Макрон знак, механично вдигаше ръка, което означаваше смърт за победения.
Остана последната двойка — германецът и тракиецът. Гладиаторите бяха така опръскани с кръв, че вече не можеше да се разбере изразът на лицата им. Изтощени от загубата на кръв, те едва се държаха на крака. Въпреки това се биеха, доколкото имаха сили. Сред тълпата цареше напрегната тишина, нарушавана само от звънтенето на мечовете по металните щитове. Тракиецът се засили за удар, но в същия миг отскачащият германец му се изплъзна и падна на колене. Ударът не го улучи. Мечът на тракиеца отново светкавично излетя нагоре, викът на хилядите разтърси цирка, но за изненада на всички германецът и в клекнало положение отблъсна удара с щита и скочи.
Циркът ревеше, аплодираше, тропаше. Германецът доби смелост от успеха си. Налетя разярено върху щита на тракиеца, но щитът се отмести и тракиецът прониза с меча си германеца в слабините. Великанът се строполи и застена. Тракиецът стъпи с крак върху гърдите му и обърна глава към императорската ложа.
Калигула, заложил на германеца, изгуби петдесетте хиляди сестерции („Ах, защо не се обзаложих на милион“ — ругаеше се Макрон) и злобно вдигна десница с палеца надолу. Тракиецът прободе с меча си гърлото на ранения и кръвта го опръска. Зрителите и тези, които бяха заложили на германеца, не аплодираха решението на императора, вдигна се негодуващ шум, тъй като според всички германецът трябваше да остане жив заради отличния си бой. Калигула забеляза това и стана неспокоен. Готов бе отново да вдигне ръка в полза на победения, но вече бе късно. Народът недоволно шумеше.
Робите разчистваха арената от труповете и изравняваха пясъка. По знак на Макрон се разтичаха роби с вино, за да смекчат недоволството сред зрителите.
Макрон и Ения успокояваха разгневения император. Виж! Приготвят пистата за състезанието на квадригите. Златният гвоздей на игрите! Сега вече ще се състезават не наети плебеи или роби, а млади благородници, цветът на Рим.
Екнаха фанфари.
От вратите бавно излязоха четири коли, всяка теглена от четворен впряг чистокръвни коне. Те спряха върху линията на старта и робите подадоха поводите на благородните състезатели. В къси туники с цвета на своя клуб, гологлави — те скочиха в квадригите. Закопчана със златна фибула на рамото, върху гърба на всеки се спускаше дълга лента, от лека материя — червена, бяла, зелена и синя. Луций — в зелено — държеше един от средните впрягове. Той бе посрещнат с екзалтирани викове. Макрон се наведе към Калигула:
— Приветствуват твоя цвят, цезаре!
Луций изглеждаше спокоен, бе тренирал всеки ден и не се плашеше от състезанието.
Сред матроните на сенаторските семейства седеше Торквата; лицето й бе покрито с прозрачен воал. Тя с цялата си душа се стремеше към Луций, пожелаваше му победа; знаеше, че той не може да я съзре сред множеството, но бе щастлива, че тя го вижда. Торквата продължаваше да го чака.
Дълбока тишина изпълни цирка.
Лично едилът удари медния диск и квадригите се понесоха. Пръв бе синият състезател, Луций веднага си послужи със своя трик — отпусна поводите, притегли ги, изсвири продължително и отново съвсем ги разхлаби. Конете, летяха като птици. Луций премина с бясна скорост край императорската ложа, носеше се като вихър и при втората обиколки, задмина синия. Сега трябваше само да издържи. Той чуваше провлечения хилядогърлен вик на зрителите, чуваше тропота на своята квадрига и ударите на конските копита. Не усещаше болката, която му причиняваха защитните плочки на голенищата, опрени о предната дъска на квадригата, за да пази равновесие.
В този луд бяг киноварната писта и петнистите задници на конете пред него се сливаха в една мъглива черта. Имаше усещането, че преминава през дъждовна завеса. Зелената лента се вееше зад гърба му и го теглеше назад. Той й се съпротивляваше, като излагаше лицето си на вихъра. Пред очите му бе само жълто-розовата река от пясък, а по нейните брегове като размазани точки летяха назад лицата на зрителите от долните редове. Копитата на жребците поглъщаха земята. Ревът на тълпата, обкръжил състезателната писта, бе далечен, безформен и по-слаб от вятъра, който свистеше край слепоочията му.