При шестата обиколка Луций взе завоя така рязко, че квадригата летя известно време само на лявото си колело. Дясното — във въздуха. Две-три секунди наклонът бе толкова голям, че квадригата сякаш щеше да се преобърне на лявата си страна. Вик на ужас разтърси цирка. Но Луций уравновеси колата, дясното колело отново се опря на земята. Той не чуваше името си, изригващо от хиляди гърла. Летеше към финала, оставяйки далече зад себе си другите.
Ликуването, виковете, овациите нямаха край.
Валерия бе бледна от вълнение. Тя забрави гнева си, който до преди малко я изпълваше. Сега оправдаваше Луций. Да, трябвало е ежедневно да тренира за такова голямо състезание. Заради това не е дошъл при нея в Баи. И си представяше как ще го посрещне довечера. У дома го очаква нейното писмо: „Ела! Ела! Ела!“
Калигула продължително и възторжено ръкопляскаше. После се обърна към Макрон:
— Подай ми лавровия венец за Курион. Великолепно препускаше. Остави всички далече зад себе си. Обичам го.
— Обичам го — усмихна се с чувствените си устни Ливила.
— Ето как се побеждава за цвета на императора! — каза възторжено Макрон. — Курион заслужава нещо повече от венец.
Под ека на тръбите Луций се изкачи по стъпалата пред императорската ложа.
Калигула стана, постави на главата му венеца на победител и го прегърна сред бурни аплодисменти. Очите на Луций, червени от вятъра и напрежението, се вдигнаха към императора.
Той целуна, както се полагаше, ръката на Калигула и уморено се усмихна. Зърна ръкопляскащата Ливила и полуотворените й устни.
Императорът произнесе ласкаво:
— Благодаря ти за победата в чест на моя цвят, мой Луций. Аз умея да бъда благодарен, приятелю, ще видиш!
Валерия напрегнато наблюдаваше, тази сцена. Тя седеше само на тридесет крачки от Луций и не откъсваше очи от него. Но не забеляза, че той погледна Ливила. Видя само, че не погледна към нея. Не й обърна внимание. Сякаш не беше тук. Тя се разтрепера от злоба. Луций си тръгна. Оглеждаше се, навярно търсеше Торквата. Валерия се тресеше. Ледена вълна се надигаше към сърцето й. „Той отива при сенаторската мимоза. О, Хеката, какво чакам още? Стига съм била милостива! Прекалено се унижавам! В Остия се колебаех. Сега вече съм сигурна.“
И Торквата не откъсваше поглед от Луций. И тя забеляза, че той не обърна внимание на Валерия. „Венеро милостива, не означава ли това, че ще се върне при мен? Ах, ще бъда търпелива, ще го чакам, само да се върне!“
Мислите на двете жени бяха прекъснати от страшен рев. Дълбок, хъркащ рев, повтарян непрестанно от стотина гърла. Това бе чудовищният концерт на прегладнелите тигри, които се хвърлиха върху мрежата срещу човешките сенки, когато робите отвориха външните врати на бестиария.
През арената препускаше тръбач на кон. Той спираше всяка минута, тръбеше и с мощен глас съобщаваше, че след малка пауза срещу осъдените на смърт, които са въоръжени и специално обучени, ще бъдат пуснати индийски тигри. Екзалтирани ръкопляскания разтърсиха цирка.
— Ето ти сега и касапница — каза Балб на Скавър и се изправи. — Нямам желание да гледам как тигър изяжда човек, па макар и да е престъпник. Виното ми е по-вкусно от кръвта.
Скавър остана.
Отиваха си мъже и жени, отидоха си Сенека, Валерия и Торквата. Но картината на цирка ни най-малко не се измени след напускането на няколко десетки души. Императорът изпроводи Ения до лектиката и се върна. Той покани Луций да седне между него и Ливила.
Слънцето клонеше към залез, ставаше прохладно, робите разнасяха хляб и печена риба. Миризмата на дървено масло дразнеше ноздрите, разреденото вино се стичаше в гърлата. Пистата на цирка се запълни от мъже в тежки ризници, въоръжени с копия и къси мечове. После на арената нахлуха бенгалските тигри.
Императорът пръв възторжено ги аплодира.
Но не му се удаде дълго да се радва на тази изключителна гледка. Той се изправи неочаквано и вдигна ръце към слепоочията си. Застена от болка и се олюля. Макрон и Луций скочиха. Целият разтреперан, Калигула тежко се отпусна в ръцете им. Ливила се ухили:
— Известно ми е това. Епилептичен припадък. Внимавайте, ще почне да хапе и да рита.
Двамата мъже го заведоха до лектиката, наредиха да потеглят за двореца и силно разтревожени, тръгнаха край носилката на императора. Ливила остана сама в императорската ложа. Тя гледаше как прегладнелите и ранени хищници разкъсват телата на мъжете. Красивите й зъби бляскаха в полуотворената карминена уста, а очите й сияеха от възторг.