Валерия изтича на балкона, където Луций пред лицето на нощния град я бе целувал. Трескаво стисна перилата. Гърчеше се от страх. Усещаше, че ревността й към мъртвата е по-мъчителна, отколкото преди това. Хукна обратно и се хвърли върху леглото. Тежките стъпки и командите на стражата под балкона отмерваха часовете на нощта, която й се струваше безкрайна.
Валерия скърцаше със зъби и викаше в мрака:
— Вече не можеш да ми го отнемеш! Вече няма да му се усмихнеш! Студена си от главата до петите! — И тя отново се разтрепера, представяйки си мъртвата Торквата.
„А какво ще стане сега? Защо го направих? Ами той? Той?“
Под нейния балкон пак се смени стражата, а нощта продължаваше да се влачи като охлюв — бавна, безкрайна. Фуриите отново връхлетяха; тя ги пропъждаше с викове, размахваше юмруци във въздуха. Когато в предутринния час затрополяха колите долу в града, Валерия бе съвсем изтощена, с изсъхнали очи.
Мислите й с мъка се раждаха в главата. И мисълта, че убийството на Торквата е било напразно, я ужасяваше повече, отколкото угризенията на съвестта. „Всичко се обезсмисля! Трябва да говоря с Луций, преди да е узнал за смъртта на Торквата.“
Валерия изпрати Алкивиад с писмо, в което молеше Луций да дойде веднага, веднага, веднага!
На разсъмване се поуспокои и извика робините. Дебел слой грим скри следите от безсънието и изживените ужаси. „Прическата ми прилича“ — помисли си Валерия, взряна в огледалото, което робинята й държеше.
Луций прочете писмото. Колебаеше се. Обиденото тщеславие препречваше пътя му към страстта. Но каза да предадат на Валерия, че ще отиде. Тръгна. Гордостта спъваше краката му. Копнежът го караше да бърза.
Тя се хвърли в прегръдките му, хълцайки от радост. Луций, опиянен от страст и любов, чувствуваше колко силно го обича Валерия и целият пламтеше. Обезумяло я прегръщаше.
— Обичаш ли ме, Луций?
— Единствено теб — кълнеше се той и в този миг не лъжеше.
Едва след миг пред очите му изплува видението на нейното минало. Но упоението направляваше мислите му: тази жена, станала някога хетера по принуда, днес е изпълнена с гореща любов; Ливила е била и ще бъде винаги цинична, безчувствена и порочна жена.
— Защо не искаш да ти стана съпруга? Защо отлагаш? — Очите й горяха, гласът й трепереше.
Луций си помисли за Ливила, сестрата на императора, за своята мечта — пурпурното наметало. Валерия го наблюдаваше: мисли си за Торквата! Червени кръгове се развихриха пред очите й. Избухна страстно:
— Не мисли за Торквата! За нея няма да се ожениш!
Нейният господарски тон отново го разгневи. „Как може да говори така с мен?“ Той сам ще реши как да уреди живота си!
Валерия увисна на врата му и заговори задъхано:
— Прекалено много те обичам… не мога да живея без теб… сега си само мой!
Той не я разбираше. Не се досещаше. Валерия впи пръсти в ръката му:
— Не можех да дишам, докато диша тя…
Изведнъж разбра. Отблъсна силно Валерия от себе си и извика пресипнало:
— Какво си й направила? Говори!
Валерия падна на колене и прегърна краката му:
— Трябваше… прекалено много те обичам… и затова тя не трябваше да живее!
Изтръгна се от нея:
— Защо направи това?
— Обичам те! Искам да си само мой! Тя те отнемаше от мен! Знам, че тайно, по тъмно си ходил при нея в двореца на Авиола. Затова я… Защото безумно те обичам…
Той не беше на себе си от ужас и съжаление. Дори за безчувствения Луций това бе нечовешко. Тя е звяр, не жена! Злобно изрече:
— Проститутките в лупанара обичат безумно всеки, който им хвърля денари!
Ах, той знае! Кръвта нахлу в главата й. Земята се продъни под нея. Лицето й посиня. Сълзи бликнаха от очите й и размазваха грима. Гледаше го през замъглените си очи и чувствуваше: край на всичко.
— Страхувах се да ти кажа. Страх ме беше за твоята любов. Ти си първият, когото обичам. Кълна се в Афродита! За една добра твоя дума съм готова на всичко, дори да умра. А това момиче… Ревността е най-силното доказателство за любовта. Разбери ме, Луций! Забрави каквото е било. Забрави и престъплението, което вчера… Всичко ще ти възнаградя с любов, ще ти бъда вярна като куче, ще бъда твоя вещ, ще ти служа, само не ме отблъсквай…
Прегърна коленете му; той грубо я отблъсна. Валерия се изправи, седна на лежанката; плачеше и кършеше ръце.
— Ще тръгна с теб, където заповядаш. Ще направя за теб всичко… Рай ще направя за теб на земята, Луций.
Той я наблюдаваше с притворени очи. Сега, когато я гледаше без опиянението на любовта, виждаше, че това е една застаряваща жена. Пудрата не можеше да скрие бръчките. Клепките й бяха зачервени, подпухнали, очите без блясък, устата подута, с размазан от сълзите киновар.