И те имаха основание. Независимо от това, че лекарите обясняваха температурата със силна простуда, императорът упорито си мислеше, че е бил отровен. Той отново и отново си припомняше кой в дните преди заболяването му е подавал напитките и храната. Внимателно преценяваше кой би могъл да му подаде отровата. Тези хора не бяха много: неговите готвачи, робите, които му поднасяха и опитваха храната, и двамата лекари. След това — най-близките му: жена му Ения, сестрите, младият братовчед Тиберий Гемел, чичо Клавдий, Макрон и Луций.
Кой от тези беше отровителят?
Веднага изключи сестрите си, Гемел, Клавдий, които няколко пъти го навестиха по време на боледуването. Изключи и лекарите, изключи и Луций, който през последните дни преди заболяването му постоянно тренираше в цирка и нито веднъж не се бе хранил с него. Освен това веднъж, когато, бе болен, видя от леглото си през открехнатата врата как Луций задължи роба, който носеше храната на императора, да опита всичко. Луций му бе доказал многократно своята безгранична преданост. Той е негов човек до мозъка на костите си. Оставаха само Ения и Макрон. Но те и двамата се грижеха за него така старателно и с такава любов.
Императорът не можеше да стигне до никаква следа. Той седеше в креслото и изпод притворените клепачи на хлътналите си очи дебнеше като залегнал в храстите хищник хората, които идваха при него. Преценяваше движенията им, изпитваше ги, караше ги уж на шега да пият първи от чашата му, но нищо не можеше да открие.
Започна да не вярва на никого. Започна да подозира всички. Страхът се загнезди в мислите му: ще се повтори ли опитът да го отровят?
Калигула си представяше почернялото лице на Тиберий в Мизенум. Многократните заговори срещу старика… Сеян, себе си и Макрон… Ледени тръпки пълзяха по тялото му. И сега същото срещу мен! Не само срещу жестокия и алчен император. Като благодарност за това, че обсипах народа с добрини? Императорът ставаше и лягаше тревожен, денят му бе изпълнен с безпокойство, а нощта, когато към нея се прибавяше и старото му безсъние, се превръщаше в мъчение.
Странно: само в присъствието на Луций се чувствуваше спокоен и сигурен. За него Луций бе съвсем ясен. „Той иска много; иска да бъде първият след мен. Иска да бъде незаменим за мен. Иска сестра ми Ливила. Едва ли от любов, тя е курва, която няма равна на себе си, преспала е вече с половината Рим, а с втората половина тепърва ще спи, и с Луций ще си играе, както й хрумне. Но той я иска, защото е моя сестра. Неговото честолюбие го тласка към моето семейство. И защо не? Пък ако започне да ми се качва на главата, знам как трябва да постъпя.“
Императорът стана и като се опираше на бастуна си, излезе на терасата, огряна от есенното слънце. В този миг при него се появи Ения.
— По-добре ли си вече, мой най-скъпи?
Нейните големи съвсем черни очи примижаваха и се криеха от косите лъчи на слънцето, към което императорът бе застанал гърбом.
— По-добре ми е.
Защо примижава? Защо мига така неспокойно? Защо затвори очи? Той гледаше жълтеещите дъбове, гледаше Форума, гъмжащ от народ. А нея я наблюдаваше с крайчеца на окото си.
— Къде е Макрон?
Ения отново наведе очи:
— Не знам, мой мили. Излезе от двореца. — И като се усмихна кокетно, полита: — Не можеш ли без него?
— А ти как се чувствуваш без него? — каза той също шеговито. Стори му се, че бялото й лице поруменя, но не беше уверен, защото Ения се обърна настрана и вдигна ръце към прическата си:
— Противен вятър… Как се чувствувам без него ли? Та ти знаеш, че те обичам и че съм много щастлива с теб.
— Луций в двореца ли е?
Тя оправи прическата си, обърна се към императора, но закри с ръка очи от слънцето.
— Замина за Терацина.
Аха, за Анциум, не за Терацина, помисли си Калигула.
— Да преговаря за покупката на лозята, които искаш ти…
Да преговаря с Авиола замяната на летния дворец за Орестила. Добре. И както обикновено той внезапно скачаше от една тема на друга; изведнъж го заинтересува състоянието на ерария и фиска.
— Бъди така добра, моя прекрасна, и изпрати при мен Калист — каза той, връщайки се в спалнята. — Вятърът наистина е лош.
Тя тръгна с готовност:
— Да дойда ли и аз с него?
— Няма защо да се отегчаваш, уморена си, а цифрите досаждат и на мъжете, камо ли на една жена.
Ения се усмихна с ослепително белите си зъби и тръгна, като полюшваше бедрата си. Гледаше подире й намръщен. „Винаги когато си отива от мен, се усмихва по-красиво, отколкото при идването — помисли си Калигула. — Но полагаше за мен изключителни грижи; не спеше по цели нощи, седеше до главата ми, очите й лепнеха от умора, беше бяла като платно… И все пак, кой ми е поднесъл отровата?“