Императорският трапезит Калист се появи, понесъл куп дебели свитъци. Императорът гледаше сметководните папируси, но мислите му отново се насочиха другаде.
— Извикай ми центуриона Дур, Калист.
След миг на вратата застана мъж-планина. Императорът издаде заповед:
— Нареди моментално да удушат готвача и робите, които ми поднасят и опитват храната. Труповете да се заровят на боклука. Всичко трябва да бъде изпълнено до половин час. Разбра ли?
Мъжът се поклони и изчезна. Моментално — така трябва да се постъпи, помисли си императорът. После се обърна към трапезита:
— Не искам обяснения, Калист. Само цифри. Окончателните цифри, както казваш ти.
Високият, мършав шестдесетгодишен мъж гледаше тъпо и неразбиращо императора; усети как от главата до петите го обля пот и си помисли: дори Тиберий не започваше така. Калигула забеляза уплашеното лице на Калист. Намръщи се. „Какво ме е зяпнал? Какво толкова ми се чуди? Та аз мога да направя всичко. Всичко, каквото поискам.“ И строго повтори въпроса си. Калист започна плачливо и наизустено да изрежда:
— В ерария има шестстотин хиляди сестерции. В твоя фиск — осемдесет и пет милиона сестерции…
— Само сестерции? Как е възможно? — едва изрече императорът.
— О! О! — уплаши се трапезитът от тона на недоверие във въпроса на императора и започна да развива сметководните папируси.
— Остави това! Не искам да гледам. По-добре ме посъветвай как да увеличим доходите.
Мършавият Калист сви боязливо рамене.
— Не знам, благородни господарю. Това не е по силите ми. Да. Да. Приход. Някакъв голям и постоянен… Това би… да…
Калигула не слушаше вече Калист, освободи го и потъна в размисъл. „Какво правеше Тиберий, че златото течеше в ръцете му? Имаше доходи от митата и налозите в провинциите. И аз имам такива доходи. Нещо заделяше от данъците, но то не бе много; на римските бедняци раздаваше толкова, колкото и аз. И на войниците плащаше, колкото плащам и аз. Разбира се, не харчеше милиони за игри, за строежи; не правеше угощения, скъперникът. Но сигурно е имал някакъв извор на злато, откъдето е черпел.“ И в този миг пред очите на императора изскочиха мазните лица и голите темета на сенаторите и конниците, оглавяващи сдруженията на промишлениците й публиканите, които се къпеха в злато. Това е изворът, който не пресъхна; това е вечно бликащият извор, там е спасението! Lex criminis laesae Maiestatis…
Императорът дори се уплаши от откритието си, но не искаше и да помисли за това, пък и не успя, защото в този миг влезе Ения, понесла сама на съпруга си пастет и вино. Тя нареди да сложат храната върху малката абаносова маса и понеже знаеше добре какво трябва да направи — започна да яде и пие първа, а императорът след нея. Ения се шегуваше и разказваше анекдоти, които обикновено забавляваха Калигула, но днес не успя да го разнесели. Той я гледаше, присвил очи, не се усмихваше, мълчеше.
Ения помилва ръката му и каза сякаш между другото:
— Идва Валерия да пита за здравето ти, мой драги! Искала да поговори с теб. И Макрон имал някаква доверителна вест за теб.
Императорът наостри слух. Ения се застъпва да бъде изслушана нейната заварена дъщеря, която толкова ненавижда?
— За какво иска да разговаря Валерия с мен?
— Не знам. Не ми каза — отговори Ения, като си вземаше пастет.
„Лъже, знае“ — помисли си императорът.
— Покани я утре на вечеря. Също и Макрон и Луций.
Ения бързо поясни:
— Луций няма да се е върнал от Терацина… Вземи си още… Ще поканя само двамата. Пастетът е чудесен. Пикантен. Цекубско или фалернско вино искаш, мой скъпи?
„Ах, милото семейство иска да бъде насаме с мен — помисли си Калигула. — Какво ли ми готвят? Защо да не присъствува и Луций? Трябва да се подсигуря. Зад вратите ще поставя командира на стражата, най-верния си, Касий Херея.“
— Днес реших да пия цекубско. То ме възбужда с билковите подправки, както ти със своята красота, Ения!
Звънтеше златото на приборите, звънтеше кристалът на чашите, звънтеше смехът на императрицата и Валерия; първата светска вечеря след оздравяването на императора преминаваше в сърдечно и весело настроение. В искреността на чувствата нямаше и съмнение — милото семейство просто разтваряше сърцата си пред императора. Калигула беше в много добро настроение, оглеждаше безсрамно Валерия, а имаше какво да гледа: муселиновият шал се бе смъкнал от раменете й, те примамливо се белееха; капките на водния часовник бяха отброили вече много часове и императорът ставаше все по-весел…