Луций гледаше с отвращение тази тлъста пиявица, но трябваше да мълчи. „Нали лично аз защищавах Авиола от Макрон — мислеше си той, — нали аз го доведох при императора и аз го предложих за висока длъжност в двореца… А в края на краищата този безогледен чувал с пари ще спечели благодарение на своята хитрост и злато по-големи симпатии у императора, отколкото имам аз, та дори може и да ме изтика, като реши…“
Авиола посъветва императора да осветят тържествено новото оръжие в храма на Юпитер Капитолийски, а Луций да подбере центуриони, които ще обучат войниците от дунавските и рейнските армии как да си служат с него. А пък производството Авиола ще започне веднага.
— И оправдае ли очакванията ни дългият меч в северните битки… а мисля, че след видяното тук едва ли трябва да се съмняваме в това…
— … ти искаш да започнеш производство и за Изтока — прекъсна го императорът. — Ах, ти наистина умееш всичко да превърнеш в печалба!
Авиола вдигна ръце сякаш за отбрана:
— О, не става дума за мен. Аз не мисля за своята печалба. Нито сестерций за мен. Аз правя всичко това от любов към теб, от любов към отечеството. Всичко за твоята слава и за славата на Рим, мой божествени цезаре!
Сред шпалир от преторианци, които отдаваха почит на своя командир, Макрон, съпровождан от малката си свита, се качи на бойната трирема, готова да отплува.
Посрещна го капитанът — стар морски вълк, с лице четинесто и грубо като крокодилска кожа, с глас силен, навикнал да надвиква морските бури.
Той пожела на господаря и на неговото семейство щастлив път… спокойно море по време на плаването… да стигнат живи и здрави до александрийското пристанище… каютите в трюма са приготвени с всички удобства… багажът е натоварен… корабът ще тръгне след малко…
Макрон поблагодари и се спусна в трюма с жена си и дъщеря си, за да видят каютите, в които трябваше да прекарат няколко седмици. Те не бяха големи, но много удобни. От палубата се чуваха команди, робите заеха местата си до веслата в три редици и ги завързаха.
— Да отидем горе, на кърмата — извика Макрон на жена си и дъщеря си. — Да се сбогуваме с отечеството. — И се засмя: — Може би за кратко време.
— Ние ще дойдем след малко — каза Ения.
Макрон се изкачи на палубата.
— Бледна си — обърна се Валерия към своята мащеха. — Страшно си бледна.
— Ти си плакала? — отговори й с въпрос Ения, която вече не изпитваше ненавист към заварената си дъщеря. — Клепачите ти са зачервени. Сигурно се измъчваш…
— Не — отвърна твърдо Валерия. — Не се измъчвам.
Ения я прегърна:
— Толкова се страхувам, Валерия, толкова се страхувам, че едва дишам. Не разбирам защо…
— От какво се страхуваш?
— И аз не знам… — И меко добави: — За Луций ли си плакала, мила?
Валерия прехапа силно устни.
Ения продължаваше:
— Неотдавна случайно го заварих с Ливила. Тази уличница дори не спусна повдигнатия си пеплум. И ми се присмя: „Не ти ли стигат братчето ми и Макрон? И този ли го желаеш?“
Валерия сграбчи мащехата си за рамото, в налетите й с кръв очи лумна див поглед. Тя извика:
— Наистина ли си го желала?
Раздразнена, Ения я отблъсна:
— Глупачка, още ли го ревнуваш?
Валерия вдигна стиснати юмруци, очите й засвяткаха.
— Едно-единствено нещо ме измъчва: защо не го убих? Но аз съм още жива!
Ения си спомни как Валерия изпрати убиец при Торквата и се разтрепера:
— Ти си страшна!
Валерия поклати глава:
— Обичах го.
Беше тихо, само от палубата се чуваха команди. Задрънчаха веригите на котвите, които се вдигаха.
— Какво ли ни очаква там? — въздъхна Ения и зашепна: — Тази нощ сънувах странен сън. Посадих лилия в саксия. Лилията растеше пред очите ми, след малко стана по-висока от две стъпки и изведнъж се прекърши. Посадих втора — и с нея се случи същото. Чак третата, след като израсна, не се прекърши. Нищо не разбирам. Страхувам се…
— Хей, момичета! Къде се загубихте? — чу се гласът на Марков. — Вече отплаваме.
Жените излязоха на палубата. Макрон стоеше на кърмата, взираше се в ниския бряг, гледаше Остия и през нея към Рим. Веслата пореха вълните, вдигаха се ритмично, посипани с блестящи капки, които падаха върху водата и звънтяха нежно като мънички звънчета.
Нептуновата статуя на брега се смаляваше, брегът изтъняваше и се сливаше с морето в дълга, тясна ивица. Мраморните колони на остийския храм на Аполон стърчаха в небето. Там далече зад всичко това беше Рим. Макрон размаха ръце и се разсмя: