— Дори и да искаше да се отървеш от мен — с повишение или с понижение, — на мене ми е все едно, драго ми Ботушче! Тук вече не можеш да ме достигнеш!
Гласът му звучеше силно, бодро. Той разтвори ръце, изпълнен с желание да каже още нещо, и се обърна към двете жени. Но ръцете му увиснаха във въздуха, изблещи очи. Зад него стояха в полукръг преторианци от императорската германска гвардия с голи мечове. Командирът им пристъпи, подаде свитък на Макрон и каза:
— Писмо на императора за теб.
Макрон разви свитъка и зачете. Императорът му заповядваше да сложи край на живота си в мига, в който получи писмото.
Макрон отпусна ръце, писмото падна на палубата. Ения го вдигна и двете жени светкавично прочетоха императорската заповед. Ения избухна в плач, падна на колене пред командира.
— Смили се над него! Подари му живота! Той е невинен!
Макрон пристъпи към командира, това вече не беше онзи велик Макрон; стоеше прегърбен, с глава, клюмнала на гърдите, ръце, безпомощно отпуснати.
— Спаси ме, Тит. С нищо не съм се провинил пред Гай Цезар. Кълна се!
Валерия гледаше баща си мрачно, злобно.
— Не се моли! — извика тя.
Ения отчаяно обгърна коленете на командира.
— Смили се над него и над мен!
Макрон, обезумял от страх пред смъртта, продължаваше унизително да се моли. Той му шепнеше:
— Ще те направя легат в Египет, Тит. Войниците ме обичат, както и аз ги обичам, знаеш това. Ще обсипя със злато твоите хора!
— Не се моли! — извика отново Валерия.
Командирът стоеше като вкаменен. Мълчеше. Макрон изправи снага, усмихна се на Валерия, вдигна Ения и я целуна. Ения го стискаше в прегръдките си. От красивите й устни, мокри от сълзи, се изливаше гневен поток срещу императора-предател.
— Ах, този звяр, тази жаба, този подъл изверг, дано потъне в морето, дано се задави!
Макрон се изтръгна от прегръдката на жена си… и всичко стана за миг. Той извади своята кама и я заби в сърцето си. Постоя още секунда, две, три с кама в сърцето. После падна. Падна тежко, сякаш падаше подсечено дърво.
Ения проследи с широко отворени очи това падане. И нищо друго не виждаше.
Не виждаше Валерия, войниците, кораба, морето; виждаше само Макрон, който лежеше пред нея, ничком върху палубата. Тя коленичи и с мъка обърна тежкото тяло на една страна; без да погледне мъртвия в лицето, измъкна кървавата кама от раната и преди някой наоколо да й попречи, я заби в гърдите си. Падна върху мъртвия си съпруг, от красивата й уста бликна кървава пяна, захърка и се замята. Валерия и командирът скочиха на помощ, но Ения вече умираше в ръцете им. След малко и тя бе мъртва.
Триремата, носена от осемдесетте весла, плаваше на юг, към Капри, към Сицилия, като се държеше все по-близо до брега.
Валерия сне от врата си зеления копринен шал и покри Ения. Командирът метна платно върху трупа на Макрон и с капитана се заеха да подготвят погребението му в морето.
Валерия остана сама с двамата мъртъвци на кърмата. Войниците само отдалече и крадешком поглеждаха към прекрасната жена, чиито ръце, пръсти и шия бяха обсипани със скъпоценни накити.
Тя седна върху корабните въжета край мъртвите. Камата, извадена от гърдите на Ения, лежеше в краката й, кръвта по нея почерняваше. Тя я привличаше, примамваше, зовеше. Валерия седеше неподвижна като сфинкс. Откъм трюмовете долиташе монотонното пеене на робите-гребци, звукът на флейтата и командите на хортатора. Вятърът я брулеше в лицето, развяваше медните й коси. Слънцето разпалваше в тях златни отблясъци.
Камата я зовеше. Валерия премести поглед върху мъртвия си баща. На вид хладна, силна, вътрешно тя цялата тръпнеше от мъка и ненавист: не Калигула — Луций е убиецът на баща й. Луций е виновен за всичко.
Безумно, свирепо желание да отмъсти не само за себе си, но и за баща си я прониза до костите. Баща й бе единственият човек, който я разбираше, който й бе най-близък от всички и който наистина я обичаше. Никога не бе я упреквал за миналото й, никога не бе я оскърбявал. Обсипваше я с богатства, изпълняваше всичките й желания. Очите на Валерия, замъглени до преди миг, блеснаха хищно. Жаждата за отмъщение ще се утоли само с отмъщение. „Все някога ще се върна в Рим — каза си тя. — Може би след години. Все едно кога. Ще се върна. Трябва да се върна, поне за един час, поне за минутка, мой Луций!“
47
На римския небосклон изгря нова звезда от първа величина — Авиола. Пламна неочаквано, сияйно ярко — толкова по-ярко, колкото нейната светлина бе пренебрегвана по времето на Август и Тиберий. Тя теглеше подир себе си цяла плеяда звезди, разбира се, от по-малка величина, но също така блестящи като злато.