Благородните отци се стараеха да скрият лице в полата на тогата, но вече едва се държаха на крака, дишането им се превръщаше в хриптене. Браздулици пот се стичаха от голите им темета и чела в очите, предизвикваха сърбеж и сенаторите нищо не виждаха. Ушите им бучаха. Защо? Защо ни позори така? Побъркал ли се е?
Хатерий се подхлъзна в калта и падна. Така извика, че спря цялата колона. Робите и нощните минувачи го вдигнаха на крака. Дишаше тежко с отворени уста, сивите му очи бяха помътнели, погледът — безизразен, примирен със съдбата.
От лектиката бе издадена заповед и процесията, наподобявайки тълпа валящи се пияници, продължи. Сенаторите вече не бяха в състояние нито да мърморят, нито да проклинат, нито да мислят дори. Единственото нещо, което достигаше до съзнанието им, бе смехът, долитащ от затворената лектика; и на тях им се струваше, че целият Рим им се смее, не само императорът, не само останалите патриции, но и арделионите, народът, робите. Струваше им се, че храмовите колони, обелиските, дворците и сградите се люлеят от смях, готови всеки миг да рухнат върху тях. И нека рухнат! Нека затрупат нашите изнурени тела и нашия позор!
Най-после с посинели лица и едва дишайки, те се дотътриха до кръчмата „При бялата лилия“, разположена на кръстопътя, отдето започваше пътят за Остия. И тази кръчма имаше две лица, както всичко останало в Рим. Откъм Емпория — най-долнопробно заведение, а откъм Авентин — таверна, в която можеше да отседне и патриций.
Нубийците внимателно поставиха на земята лектиката. От нея излезе императорът. Сенаторите се заклатушкаха към него. Те дори не разбраха как с помощта на императорските роби влязоха в кръчмата, нито пък как се оказаха върху грубите пейки около една мръсна каменна маса. Те седяха тук изтощени, с безчувствено клюмнали глави и затворени очи. Когато ги отвориха, съзряха на масата Луций Курион, а на съседната — Апелес, Мнестер и Фабий Скавър. И този ли хулител на сенаторите трябва да види техния позор? Кога ще настъпи краят на тия оскърбления, о, богове милосърдни?
Императорът, приветствуван възторжено, бе в отлично настроение. Чудесен майтап си направи. Здравата ги раздвижи тези алчни сенатори, на които им се досвидя да поднесат подобаващи за господаря на света подаръци.
Калигула целуна Мнестер и нареди на кръчмаря, клекнал в краката му:
— Солени и сладки закуски! Вино! Неразредено! Уморени сме от пътя. И на всички в кръчмата — вино! — извика той е широк жест към другите маси, на които седяха носачи и лодкари от тибърското пристанище и сърбаха своята сутрешна чорба или булгурена каша. Те мълчаха, стъписани и онемели при вида на благородните отци.
При друга обстановка Фабий би се превивал от смях, ако видеше римските управници и кожодери в такова състояние. Но днес — и той самият не знаеше защо — не му беше до смях. Тъкмо обратното: имаше усещането, че най-добре би било неусетно да изчезне. Но в същия миг Мнестер вече го сочеше и казваше на императора:
— Фабий е прекрасен имитатор. Животни, птици, хора — така умее да наподобява, че направо да се пръснеш от смях. Днес следобед на Тържището имитираше животните и хората в цирка. О, това беше зрелище за боговете! След като свърши, хората не се помръднаха от местата си и викаха: още! още!
— Фабий, Фабий — произнесе на себе си императорът. — Да, знам го… това е този… — Калигула замига с очи и каза повелително: — Фабий Скавър, ела по-близо!
Фабий стана и се приближи. От императора го отделяше само масата, само две-три стъпки.
Взряха се един в друг.
Артистът се стори симпатичен на императора. Лице — дръзко, изразително. Поглед — упорит, сигурно умее да покорява хората. Но все пак нещо в погледа на артиста не му се харесваше.
— Ти си този, когото моят дядо Тиберий заповяда да доведат окован на Капри, а после те освободи, нали?
— Да, мой цезаре — каза Фабий, като не откъсваше очи от лицето на императора: то сияеше от добро настроение; императорът с интерес и любопитство разглеждаше отблизо хистриона.
— Знам защо бе наредил да те доведат — продължи Калигула благосклонно и подутите му устни ехидно потрепнаха. — Опозорил си едила и си се присмивал на благородните сенатори. Но не знам защо Тиберий те е освободил.
Тъкмо затова — искаше да каже Фабий, но овреме се спря. Той разказа накратко разговора си с Тиберий и подчерта, че старият император е бил великодушен към него.