Луций не откъсваше поглед от Фабий. Спомените със светкавична бързина прелетяха през мислите му: срещите на триремата „Евтерпа“, в планините Албани, край вилата на Макрон и при храма на Церера. Последната среща гордият Луций никога няма да забрави. И сега със злорадство наблюдаваше как Фабий, застанал за пръв път пред Калигула, несъзнателно го дразни: нима не знае този глупак, че великодушен може да бъде само Калигула?
Фабий внимателно разглеждаше лицето на императора. То го учудваше. Никога не бе виждал такова лице. Да, грозно е. Но хиляди хора имат грозно лице и въпреки това — чертите са хармонични и общият израз — нормален. Тук не е така. Това лице е като събрано, сглобено от няколко части, които никак не се връзват помежду си. Прекалено ласкава усмивка около подутите усти, ала дълбоко хлътналите очи нямат нищо общо с тази усмивка, напротив — пронизват. Сякаш някога лицето му е било разбито и после слепено от две съвсем различни части, чиито черти не се обединяват в едно цяло. Не си пасват.
Когато Фабий каза, че старият император бил великодушен към него, стори му се, че само за миг от лицето на Калигула падна маската — кривото, слепено, но усмихващо се лице — и отдолу се показа друго. Него той не успя добре да запомни, защото маската мигом го скри и императорът отново благосклонно се усмихваше.
„Добър артист — помисли си Фабий, — но и аз не съм от най-лошите. — И той изписа на лицето си уважение и покорство.“
— Биваше понякога великодушен, когато ставаше дума за нищожни неща. — Императорът понамали пренебрежителния смисъл на думите си с весел тон. — Понякога се поддаваше, бих казал, на великодушни пристъпи. Явно си му допаднал.
Фабий моментално схвана гласа на Калигула. Той се прокрадваше, улавяше, мяташе примки. Този глас също симулираше нещо. Самоувереност? Величие? Но точно какво — Фабий не знаеше.
Спомни си Тиберий. „Тиберий не играеше. Когато ми каза: «Мислиш, че аз не се страхувам?» — това беше истина. Той бе величие и нищожество, слети в едно. С Калигула не е така: ние и двамата жонглираме.“
— Ти и на мен ми допадаш, Фабий — усмихна му се императорът. Фабий вдигна ръце и се поклони:
— Това е безкрайно щастие за мен, мой най-добросърдечни господарю!
Калигула погледна крадешком сенаторите, в чиито очи при думата „добросърдечни“ блесна ненавист. Изпълни го злорадство. Знаеше, че сенаторите ненавиждат Фабий. Тогава нека забавлението продължава:
„Виж ги ти моите отци на Града! С удоволствие ми целуват ръцете и краката, но при това упорито държат на своите печалби, на своите привилегии, произтичащи от положението им, а съвсем забравят, че единствено императорът, а това го знаят и пеленачетата, че единствено аз държа в ръцете си цялата власт. Пораздвижиха се, сега ми хриптят тука, завиват зиморничаво гърбовете и коремите си в тогите и се наливат с вино, за да предотвратят простудата. Добре, и аз ще ги позагрея малко, както казваше Тиберий.“
— Моите приятели, уморени от държавническите си грижи, навярно с удоволствие ще се позабавляват. И аз също, Фабий. Покажи ни своето умение да имитираш. Избери си някой от присъствуващите и го имитирай, за да се посмеем. Избери си когото искаш, може и мене. Днес е весел ден. Никой няма да се обиди от твоите шеги.
Фабий се поклони:
— Никога не бих се осмелил да имитирам теб, мой цезаре. Но ще опитам нещо…
Фабий се озърна и погледът му спря върху Хатерий, който седеше най-близо. Артистът наклони леко глава в негова посока, прикри с длани устата си и до самия Хатерий се разнесе рев на тигър. Ревът бе толкова правдоподобен, толкова наблизо и така страшен, че Хатерий скочи уплашено.
Но веднага се опомни и седна, процеждайки през зъби:
— Нищожество! Нахален грубиян! Нещастен простак!
И моментално Фабий заговори с дебелия глас на Хатерий — със същия злобен тон, със същото гърлено „р“:
— Нищожество! Грубиян! Нахалник! Нещастен простак!
Императорът и цялата кръчма избухнаха в смях и аплодисменти.
Фабий се отдалечаваше от масата, но смехът се засилваше. Вървеше не Фабий — с тромава крачка се тътреше дебелият Хатерий, пристъпваше като слон, тап-тап, дишаше тежко като капнал от умора вол, с познатия жест изтриваше потта от челото си и най-после тежко се отпусна на пейката.
Калигула се смееше със сълзи. Смееха се всички освен Хатерий. Очите му се размътиха от злоба, съзнанието му се замъгляваше от гняв. Стига с тези обиди днес! И Хатерий грабна бронзовата чаша е вино и с все сила я запрати в лицето на Фабий, но той я улови ловко във въздуха, със слонската походка на Хатерий се върна при масата, поклони се и постави обратно чашата пред задъхания сенатор.