Императорът ръкопляскаше и викаше сред оглушителния смях:
— Отлично! Не съм и предполагал, че си толкова войнствен, мой Хатерий! Фабий, не се предавай! Вих искал да ви видя двамата на арената!
При тези думи Хатерий се опомни, мозъкът му започна нормално да работи. Разбра, че следващите минути са решителни. Бе постъпил прибързано и сега е достатъчно една дума, за да изпадне в немилост пред императора. Засмя се раболепно:
— Очите ще те заболят, мой божествени, ако се появя пред теб в доспехите на гладиатор. А аз не искам да ти причинявам болка. Точно обратното: искам да ти доставя радост. Имам петима илирийски роби, мъже-канари, които съм дал да се обучават в гладиаторската школа. Мога ли утре да ти ги изпратя като подарък за бъдещите игри в амфитеатъра?
— Много ще се зарадвам — каза императорът и Хатерий въздъхна с облекчение. Но преждевременно, Калигула искаше на всяка цена да се забавлява.
— Е, като не искаш да излезеш на арената, тогава ще ни попееш. Знаеш колко много обичам пеенето. А навярно и ти, щом като ми подари за Нова година лира. Има ли тук лира? Подай му я, Мнестер!
Хатерий напразно се опитваше и този път да се отърве, като твърдеше, че не искал да дразни слуха на императора. Взе несръчно лирата. Граченето и хриптенето, които представляваха песента му за Афродита, бяха наистина отчайващи. Императорът се смееше, затискаше уши и най-сетне взе лирата от ръцете му. Подаде инструмента на Лавиний, който седеше до Хатерий. Лавиний проточи и без това дългата си като на пуяк шия, приповдигна редките си вежди и заблея някаква старинна песен, в която цар Нума Помпилий разговаряше с боговете.
На императора му доскуча. Той бе засегнат, че нито Хатерий, нито Лавиний възхваляваха неговото величие. Изтръгна лирата от Лавиний и я подаде на Кота.
Кота знаеше за какво жадува императорското честолюбие. От страх бе готов да му угоди, но просто не се досещаше как. Той започна да декламира нещо от Вергилий за красотата на гроздето, което зрее под лъчите на единственото слънце. При тези думи Кота се поклони на Калигула, надявайки се самолюбивият император да разбере, че се отнасят до него. Но той се лъжеше. Днес Калигула бе обзет от изключително самолюбие и искаше на всяка цена да бъде възхваляван и възпяван съвсем явно. Доброто му настроение се изпари. Започна да се чумери, почервеня от яд и накара Комин да вземе лирата. Той пък, по природа несъобразителен, задрънка и затананика някаква популярна песничка от Задтибрието. Вече разтреперан от гняв, Калигула грабна лирата и я подаде на Мнестер, като каза злобно:
— Моите сенатори са наистина хора без вкус, ако съдя по избора на песните им. Може би артистите ще бъдат на ниво.
Мнестер, любимецът на императора, обичаше Калигула почти така, както човек обича змия в пазвата си и не смее да се мръдне, за да не го ухапе. Но Мнестер е умен мъж; той веднага разбра какво му се иска на тщеславния владетел, дръпна ловко струните и загледан с кучешка вярност в очите му, подхвана импровизация по един изтъркан, лицемерен панегирик:
Фабий стискаше устни, за да не се изсмее на тази компилация. Императорът милостиво се усмихна и подаде ръка на Мнестер за целувка. После нареди да дадат лирата на Апелес, когото той ценеше много повече от Мнестер. И каза гордо:
— Сега, приятели, ще чуете един истински майстор!
Апелес изтръпна. Дали и той, като Мнестер, трябва да възвеличи Калигула над всички богове? И над своя Йехова? Заповедите на Мойсей не разрешават това. „Единственият бог…“ Апелес беше крайно смутен. Дръпна няколко пъти нервно струните, те дръпнаха под пръстите му като дебели телове, два пъти отвори напразно уста… Не, не можеше.
Калигула се намръщи:
— Дълго ме караш да чакам. Ти, знаменитият артист, сигурно съвсем лесно ще намериш слова, достойни за твоя император.
Апелес ставаше все по-неспокоен, лицето му ту пламваше, ту бледнееше, изпитваше едновременно страх и негодувание; неговото човешко достойнство не му позволяваше да изпълни желанието на императора и този протест нарастваше все повече сред общото напрежение. Той остави лирата на масата и каза отчаяно:
— Не мога да импровизирам, мой божествени, както Мнестер. Не ми се сърди, но нищо няма да излезе… прости ми… наистина не умея…