В пристъп на гняв императорът пламна като слама. И обезумял извика:
— Херея! Стража! Съблечете този евреин, завържете го на колоната и петдесет удара с бич!
Калигула злобно ритна Мнестер, който се бе хвърлил в краката му, за да се моли за приятеля си. Сенаторите се вкамениха от ужас. За такова нещо да мъчи човека, па било то и артист? Та той е свободен човек, римски гражданин! Любимец на народа. Нима Калигула не разбира какво върши? Полудя ли? О, беда! Дали не ни очаква същото, след като си позволи така да ни унижи днес? Носачите и работниците, които седяха на другите маси, наставаха изумени. Те с облекчение биха избягали оттук, но знаеха, че могат също да предизвикат императора.
Наказанието започна. Ударите разкъсваха кожата на Апелес; пръснаха първите капки кръв. Артистът дишаше тежко от болка, но стискаше зъби. Ала не издържа дълго. Болката бе непоносима. Той застена. Извика веднъж, втори път. Кръвта потече. Калигула скочи като омагьосан от кръвта и се обърна с лице към измъчвания.
Фабий стоеше сред хората и гледаше разранения гръб на приятеля си и лицето на императора. Ледени тръпки пълзяха по тялото му. От ужас не можеше да си поеме дъх: какво лице, ах, какво лице! Досегашната нееднородна маска изведнъж доби определен израз. Изведнъж всичко се сля и обедини в едно цяло. Ето това е истинското лице на императора! От него изчезна всичко, което прави човека човек. Паст на хиена с щръкнали зъби, с потекли слюнки от удоволствие при вида на измъчвания. И това лице предизвикваше по-голямо страдание, отколкото ударите с бича. Стъклените, неподвижни очи се бяха разтворили широко от садистична наслада. Гримаса на усмивка се изписваше при всеки вик на Апелес. Устните трепереха от сладострастие:
— Чувате ли? Какъв нежен глас издава при мъченията, нали? По-силно!
Луций се тресеше от отвращение. Чувствуваше, че би трябвало да направи нещо, че би трябвало да се противопостави на това нечовешко изтезание, че би трябвало да помоли императора, но се страхуваше. Засрамен от собственото си малодушие, той усети как лицето му се наля с кръв и погледна умолително императора. Калигула не му обърна внимание. Той се любуваше на изтезанието:
— Удряйте по-силно! Един евреин може много да издържи! А сега пей, импровизирай!
Кръвта се стичаше на струйки по тялото. Изтезаваният ревеше от болка. Но Фабий вече не го виждаше, не чуваше виковете му. Той виждаше само тази чудовищна, кръвожадна и безжалостна паст на изверга, който се наслаждаваше от мъките на Апелес.
В мъртвата тишина всичко се беше вкаменило, хората впиваха нокти в дланите си, очите им не трепваха, вторачени в страшното зрелище; и пламъците на светилниците стърчаха вкаменени; гробна тишина, само монотонното свистене на бича и стенанията на Апелес изпълваха помещението, в което вече нямаше въздух за дишане, а само мъчение, мъчител и тъпи удари, раздиращи кожата на измъчвания. Дори закоравелите преторианци бяха изблещили очи, а сенаторите имаха чувството, че всяко изсвистяване на бича е удар и по техния гръб, че разкъсва кожата им до кръв и болката прониква чак до мозъка на костите им.
Изведнъж Апелес захърка, мускулите му се разхлабиха и тялото, завързано за колоната, се свлече. Той изпадна в безсъзнание.
Калигула се изправи. Наоколо си виждаше свъсени и ожесточени лица. Нервира се. Вече му беше неприятно в кръчмата.
— Е, сенатори, признайте, че видът на кръвта освежава. Но на мен ми се иска да променим обстановката. Херея! Ставай! Ще идем да се позабавляваме с момичетата в Субура!
Императорът хвърли няколко ауреи на кръчмаря и излезе навън. Сенаторите тръгнаха подир него.
В кръчмата останаха само артистите и хората от пристанището. Отвързаха Апелес, свестиха го, постлаха му наметала върху пейката. Жената на кръчмаря изми раните му и ги превърза с охлаждаща мас. Фабий приседна до Апелес и прихвана ръката му. Тя още потрепваше конвулсивно, сякаш бичът продължаваше да го удря.
Хората тихо се разотиваха, чакаше ги работа и едва навън проклинаха и плюеха. Фабий и Мнестер останаха при Апелес до разсъмване.
Както ослепелият вижда в мрака на слепотата чак до края на живота си последната картина, която очите му са възприели, така и Фабий, накъдето и да се обърнеше, виждаше само животинското лице на Калигула.
Той бе готов на пихтия да направи това лице, ала се чувствуваше безсилен. И разбра; за него няма да има живот, докато не измие по някакъв начин от себе си позора, че е гледал безпомощно как оскверняват и опозоряват човешкото достойнство. Но как да направи това?
Артистът няма меч на пояса си. Но има друго оръжие. Дори по-смъртоносно от удара на меча. „Това е единственият път, който ми остава — казваше си Фабий, загледан в безжизненото лице на Апелес, но продължаваше да вижда онова, другото, нечовешкото. — Ще напиша пиеса. Ще напиша пиеса за изверга, който се смята за човек. Нямам друг изход. Ако искам да бъда човек, трябва да направя това. Иначе как ще гледам хората в очите?“