— Не, не, мой Улпий. Прости ми, но според моите схващания републиката вече не може да се върне. Само един просветен монарх, една твърда ръка е способна да ръководи такава огромна империя. А отечеството? Моето отечество е моята философия. Тя ме сближава с всички хора, които мислят като мен. Моето отечество е целият космос, цялата вселена.
Улпий погледна съжалително Сенека: чужденец от далечна Хиспания. Не чувствува нещата като римлянин. А неговият дух тъпче изконния патриотизъм, който превърна Рим в господар на света.
И сякаш отгатнал мислите на старика, Сенека каза в своя защита:
— Аз съм стоик, мой Улпий!
В очите на Улпий блесна гневна насмешка:
— Готов винаги спокойно, без страх да умре?
— Да.
Улпий избухна:
— Тогава защо пред мен, в пълна безопасност, говориш против тирана, а в сената, щом не се страхуваш от смъртта, мълчиш?
Тъмно масленото лице на Сенека посиня. Той чувствуваше, че пред този гранитен старик не ще му помогнат риториката и остроумните сентенции. Тук трябва да говори истината. Пристъпи към Улпий, взря се в очите му виновно, умолително, печално, после сведе поглед и млъкна. Искаше да хване ръката на Улпий, но старикът я скри в тогата си. Презрението към страхливеца крещеше в очите му. Той извика:
— Публий! — И заповяда на влезлия управител: — Изпроводи госта!
Сенека трепереше. Той неволно се поклони дълбоко на старика и излезе.
Улпий нареди да го облекат и да приготвят лектиката му. На Форума веднага го познаха. Хората се стичаха, изненадани от събитието, че доброволният затворник е излязъл. Приветствуваха го, изразяваха му уважението, възхищението и любовта си. Ликуваща тълпа тръгна подир носилката му. Къде ли се е запътил? Тълпата изведнъж стихна: на Палатин? ТАМ?
Центурион от личната стража, щом зърна достопочтения Улпий, го въведе в двореца.
— Аз съм Улпий.
— Ще те приеме императорският наместник Луций Геминий Курион, благородни господарю.
— С него не искам да говоря — отсече старикът. — Доложи за мен на императора.
— Но…
— С никого другиго няма да говоря.
Улпий седна и зачака.
Калигула се учуди, когато чу името на посетителя. Поколеба се дали да го приеме. Той е републиканец. А убиец ли е? Усмихна се: старец с единия крак в гроба. Ще го приеме. Но най-напред нареди да проверят дали в тогата на Улпий не е скрита кама. После заповяда да поставят стража до вратата на таблина. Херея и неговите преторианци трябваше да се скрият с голи мечове зад завесите. И накрая седна в креслото си и кимна с глава.
Бавно, с уверена стъпка влезе висок, едър старик, с восъчножълто лице и снежнобели коси. Величествен. Достоен за уважение дори само на вид.
Въпреки волята си Калигула стана.
— Здравей и добре дошъл, Улпий. Неочаквано посещение… Заповядай, седни.
Улпий отказа с движение на ръката. Стоеше, с две глави по-висок от императора, жумеше с очи, отвикнали от дневната светлина, и каза строго:
— Дошъл съм да те помоля за нещо.
Калигула се ядоса. Той дори не забеляза, че гостът не употреби нормалното учтиво обръщение. „Какво може да иска? Навярно намаляване на данъците. Ще му ги намаля. Опасно е да се дразни този републикански фанатик. Ще насъскам целия Рим срещу себе си.“
— С удоволствие ще изпълня молбата ти, драги — измърмори императорът.
— Толкова по-добре. Аз те моля да останеш верен на обещанията си и да насрочиш избори за народно събрание.
Пред очите на Калигула притъмня. Как се осмелява? Как може…
— … освен това моля — продължаваше Улпий — отново да премахнеш позорния за Рим закон за обида на величеството, ако искаш да бъдеш достоен син на своя баща Германик.
Зашеметен от тази дързост, Калигула получи епилептичен пристъп. Падна на пода с пяна на устата, зарита с крака, драскаше с нокти по килима, скимтеше и стенеше.
Преторианците нахлуха в стаята, Херея извика лекаря и Луций. Те моментално се появиха.
Луций разбра какво се е случило. Погледна с ненавист Улпий. Бе настъпил моментът, в който може да си отмъсти на старика за унижението. Улпий гледаше отвисоко императора, когото преторианците по заповед на лекаря отнасяха в спалнята. После се обърна с намерение да си отиде.
Херея и центурионите от императорската стража му преградиха пътя.
И Луций направи крачка към Улпий, но се спря. Неговото лице поразително му напомни лицето на баща му. Красиво и върху него изписана чиста съвест на неопетнен живот и родова чест. Родът. Всеки член на рода е бил звено във веригата на славата. Достойнствата и великите дела се завещаваха от дядото на бащата, от бащата на сина. Гордостта на републиканския род би могла да преминава и расте от поколение на поколение. В рода на Курион само той, синът на Сервий, пренебрегна заветите на предците.