Курионовият род бе възпитавал в гордост синовете си. Той никога не би се унижил пред никого, дори пред себе си. Такива бяха всички. Такъв напусна дома си и Луций. Но жаждата за слава го промени. Колко пъти вече се бе унижавал пред другите! Улпий, Сенека, Валерия, Гай Цезар, Ливила… Ливила го унижава най-много, с всяка своя дума. Тежко се понася това — дори когато човек е загубил родовата си гордост и я нарича глупава сантименталност. Някъде дълбоко в него тлее искрата на бунта: да се възпротиви, да плюе на всичко, да удари циничната Ливила през лицето, да избяга от мръсотията, от това безкрайно унижение. Скърцаше гневно със зъби. Но гневът му стигаше до сляпа уличка: как може да се извади пшениченото зърно от въртящите се и смилащи камъни, щом е попаднало вече там? Късно е. Край. С вълците — вълк, нищо друго не му остава, щом иска да постигне целта си.
Ливила се върна. Бе облечена в бял пеплум, тъмнооранжево наметало, върху което се спускаха пламтящите й коси. Устните й бяха толкова силно начервени, че дори и зъбите се розовееха. Тя поднесе за целувка разголената си шия и кимна към лежанката:
— Да не забравиш накитите ми.
После го поведе към палатинските градини, където императорът се забавляваше с мъчение на хората, които не му се харесваха.
През този ден, когато над Рим падна нощ, сенатор Авиола разбра окончателно, че Калигула не е надежден човек, че неговите решения са въпрос на каприз и настроения. Разбра, че никой не може да се справи с неговите крайности и никой не може да знае какво ще му хрумне след един час. Той може да направи всичко. И го обзе страх. Пък и този ужас с лупанара за патрициите на Палатина, който би могъл да застраши и неговата дъщеря! И още същата нощ отправи Торквата със сестра си и петдесет отлично въоръжени гладиатори в Хиспания. Там ще живеят при брат му, който управлява неговите рудници. Там ще скрие и няколкото хиляди милиона, които натовари в колите. А утре ще си помисли още веднъж как да убеди императора, че войната е необходима.
Рано сутринта на другия ден — жертвения ден на Юнона Монета — Гай Цезар изрази почитта си към богинята с прекрасни животни. Кравата, свинята, овцата бяха великолепно отгледани. Цезарят лично извършваше жертвоприношението. Авгурите — по дима, който в безветрения летен ден се издигаше направо към небето, а харуспиците — по вътрешностите на животните — предсказаха най-добри неща на императора. Вчера Авиола им бе изпратил торбичка ауреи по този случай. Сега със сериозен израз на лицето поклащаше глава и слушаше предсказанията.
Луций се събуди в отлично настроение. Беше спал добре и прозрачният летен ден му обещаваше, че всичко ще стане така, както той иска. Ливила, война, победа, слава, а може би и… но стига толкова, да не се урочаса. Димът лети нагоре като струя на фонтан — такова знамение Луций вече беше преживял преди състезанията в цирка, където спечели с цвета на императора. Добро знамение.
Следобед императорът устрои гладиаторски игри в Таурийския амфитеатър. За разлика от Луций днес Калигула беше в лошо настроение. Не можа да спи, стана с левия си крак. Всеки го дразнеше, всичко го ядосваше: силното слънце, задухът, шумът на тълпите, преторът. Подигра се пред всички с Херея, като го нарече фъфлеща баба. Херея, вече вдетинен от годините си, едва не се разплака. Озъби се на Луций, че е дръпнал креслото си да седне до него, а не зад него, както се полага. На Ливила каза, че няма ум в главата. Държеше се любезно само с бременната Цезония и въпреки че беше топло до задушаване, той завиваше бедрата й с покривало и пръскаше и нея, и себе си с арабско благовоние. Но върха на озлоблението му предизвика римският народ. Когато императорът просто от каприз даде знак с палеца си да бъде убит гладиаторът, който мъжествено и дълго се би с двама рециарии, зрителите започнаха да свиркат. Калигула се вбеси и нареди на едила да бъдат изведени на арената най-слабите гладиатори и да бъдат пуснати най-жалките хищници, каквито има в бестиария. Това беше мъчително зрелище. Лъвовете изпълзяха на пясъка и легнаха да спят. Изморените гладиатори ги бодяха, дразнеха, за да се държат като лъвове, а не като мъркащи котки. Тълпата веднага схвана провокацията на императора. Разнесе се тропот, свиркане и викове:
— По-добре повече хляб и по-малко такива мизерни игри!
Обиден, императорът напусна цирка заедно със свитата си; подир него ехтяха гневни викове и оскърбления. В лектиката той така беснееше, че Цезония трябваше да си запушва ушите. Продължи да вика и у дома.
В него кипеше оскърбеното себелюбие: как си позволява тази жалка сбирщина да му подвиква? Чувството за неправда и обида го раздираше и разпалваше всичките му комплекси. Неврастеник и психопат, той търсеше облекчение във виковете и грубостите. Робът не бил му свалил достатъчно сръчно тогата — сто удара! Лично издадената заповед му напомни императорската власт. Напомни му — за пръв път досега — Тиберий в мига преди смъртта, ужасен при вида на ожесточените лица на робите. Дали и той има между робите си смъртни врагове? Заповяда да извикат робите, които лично го обслужваха. Те изпълниха атриума в няколко редици. Калигула бавно пристъпваше с уродливите си крака по мрамора, бавно минаваше покрай редиците. Хлътналите му очи се взираха в лицата и търсеха и най-малкия израз на непокорство. Избра петима роби и три робини, в чийто поглед му се стори, че вижда признак на омраза. Нареди да ги съблекат и накажат на самото място, пред другите. Изтезанията трябваше да извършат себеподобните им. Два пъти по-силно удоволствие. Той с наслада гледаше как черната или розова кожа се раздира под ударите на бичовете. Но зрелището не можеше да се сравни с изтезанията над патрициите, защото тези кучета бяха издръжливи на болка и не викаха така отчаяно, както благородниците. И все пак мъчението му подействува добре, поуспокои нервите му.