Той изгони всички, разхождаше се из атриума и размишляваше. Сенаторите са като пяна, като покорни овци, които припкат подир носилката му, а тази сган викаше по него в цирка като по пристанищен носач!
Калигула нареди да приготвят в малкия триклиниум вечеря за двама. Той удостои с поканата си Касий Херея. Ядеше печено, което Херея предварително опитваше, и го наблюдаваше внимателно. „Този слуга и на баща ми, и мой е опората на моята власт — казваше си Калигула. — Любим командир на цялата военна мощ в Рим. Лице добродушно, честно, предано. Побелял и набръчкан е вече. Не е хубаво, че му се присмивам пред хората.“
— Извини ме, Касий, за грубите шеги в амфитеатъра…
Херея вдигна глава и го погледна трогнато:
— На мене не бива да се извиняваш, мой цезаре.
— Трябва. Понякога съм прибързан. Имам тоя глупав навик да се шегувам не на място, а после съжалявам. Да пием!
Херея вдигна чаша за здравето на императора. Спокоен, твърд, прост като дорийска колона. „Прекрасен човек — мислеше си Калигула. Постепенно настроението му се подобряваше. — Чувство за сигурност, за увереност, за твърда крепост — това е моят Херея. — Но както често се случваше с императора, и сега най-неочаквано го налетя съмнение: — Наистина ли е мой? — Внимателно го наблюдаваше изпод примижалите си клепачи. — Някога военен трибун, днес преториански префект. Първият човек след мен в армията.“
Херея с удоволствие изяде пикантния пастет. После вдигна глава:
— Сутринта, когато ти правеше жертвоприношение на Юнона, аз приех военните пратеници от Галия, Панония и Норикум. Германците се бунтуват. Имам впечатление, че варварите се подготвят за нещо по-сериозно. Събират се отвъд Дунава.
— Но нали царят на квадите Ваний е на наша страна? — попита Калигула.
Херея сви рамене и отвърна сухо:
— Той е германец. Аз мисля, че легатите на Панония и Норикум би трябвало да си поговорят с него с езика на меча.
— Спрямо Ваний не бива с меч, Херея. Изпрати моята заповед до легатите да опитат със злато.
— Добре, мой императоре.
— Ако избухне война, мой драги, ти би ли отишъл с готовност на бойното поле?
Очите на Херея радостно блеснаха, той изпъна снага в креслото, сякаш застана мирно пред цезаря:
— Отивам там, където си ти! За да те браня, мой цезаре. Разбира се, по-добре е в мир да се живее — продължаваше Херея, — но ще стане така, както ти кажеш, господарю.
Калигула гледаше спокойните ръце на Херея. „Той върши всичко направо, открито — помисли си императорът. — Ако някой ден този стар воин реши да ме отстрани, както Макрон — Тиберий, сигурно няма да го направи с отрова или с възглавници. А с кама или меч. Това е ясно. — Той потрепера. — Глупаво е, да разсъждавам така. Херея е мой човек. Дали? Наистина ли? Ако е така, аз имам зад гърба си непобедима военна мощ.“ И той каза разчувствуван от спомените:
— Помниш ли, Касий, как ме носеше на рамене при походите? Ах, колко отдавна бе това. Баща ми много те уважаваше. Аз те обичам.
Херея стана неспокоен. Не бе свикнал да вижда трогнат императора. Погледна го право в очите. Калигула не трепна и продължи:
— Ето, вече половин година ние заедно управляваме империята. Аз и ти.
— Много си ласкав към мен, домине.
— Та нали си ми най-верният човек…
Двамата продължаваха да се гледат очи в очи.
— Твой най-предан…
— Вярно ли е това, което казваш? — бавно произнесе императорът.