Херея си спомни горчивите мигове, когато императорът го унижаваше, когато му се надсмиваше. Но не правеше ли това с всеки? С най-висшите държавни сановници, със сенаторите, с чичо си Клавдий. Характер. Всеки си има някакви недостатъци. Херея е войник. Той знае какво е военно покорство и воинска чест. Отговори твърдо:
— Твой най-предан до смърт…
— До смърт? — попита тихо императорът.
— До смърт! — повтори Херея.
Императорът извади от гънките на тогата си малко шишенце и без да откъсва поглед от Херея, изля съдържанието му в чашата с вино.
— И ако поискам от теб да изпиеш тази чаша до дъно, мой Касий?
Пред очите на Херея притъмня. „Ако не я изпия, още първият преторианец ще ме прободе отзад. Нямам избор, ако иска да умра.“ Той грабна бързо чашата и я изпи до дъно.
Калигула стана, прегърна го и го целуна. И заговори разчувствувано:
— Благодаря ти, благодаря ти, мой Касий! Това се казва вярност. Това е преданост. Прости ми! Аз те изпитвах. Прости ми, че ти развалих виното с благовоние. — После сам му наля вино от амфората, също и на себе си. — Пий! Да пием! Няма да забравя това, никога няма да забравя…
Херея смутено се усмихваше. Пиха. Виното е вълшебна пръчица, мислеше си императорът. И наистина: замахнеш с нея и мракът се разпръсва, облаците се разнасят и в пролуките между тях надниква звезда, подир която тръгваш. След десетата глътка хаосът в мислите изчезва, след двадесетата — виждаш ясно бъдещето, което досега си е променяло цветовете, както небето при залез, виждаш как идният ден блести сияйно от твоята слава, от твоята звезда, от твоето злато — от всичко това, за което сутринта си молил Юнона Монета. Виното е слънце, под което нищо земно няма сянка.
Императорът се развесели и нареди да доведат музиканти. Искаше му се да пее, да танцува. Но музикантите още не бяха докоснали струните и до ушите на императора долетя отвън странен глъч. Той излезе на балкона. Пред двореца, в нощния сумрак, раздиран от няколко факли, се олюляваше пияна тълпа, чиято злоба срещу императора заради мизерните игри я бе довела от арената чак дотук. Скрит в тъмнината на балкона, Калигула гледаше надолу. В този миг се чу глас:
— Наситихме ти се на тебе! Искаме Гемел!
Калигула стисна конвулсивно мраморните перила.
— Искаме Гемел!
„О, ето какво съм забравил! Тиберий-Гемел, своя братовчед. Него старият негодник бе определил да управлява заедно с мен. Сенатът отмени завещанието, но народът не е забравил Гемел!“
Преди една година Калигула бе заповядал да настанят братовчед му във вилата на Есквилин, където за него се грижеше баба Агрипина. Така той не го виждаше и не се дразнеше от завещанието на дядо си. А измина само една година и… „Искаме Гемел!“
Калигула се върна в триклиниума. Херея го нямаше там и той гневно се развика. След малко Херея се появи и на въпроса на императора отговори:
— Изпратих центурия преторианци да усмири тези кресльовци. Вече всичко е наред.
„Всичко е наред — помисли си Калигула и върху лицето му трепна саркастична усмивка. — Глупак!“ Но на глас каза:
— Върни преторианците! Нека Луций нареди да им хвърлят няколко хиляди сестерции. Изпълни заповедта ми и веднага ела тук!
След миг Херея се върна обратно. Императорът застана срещу него.
— А сега слушай внимателно. Вземи сигурни хора, Касий, и веднага, казвам ти — веднага! — иди на Есквилина и нареди да удушат Тиберий-Гемел!
Херея се вцепени и неволно отстъпи крачка назад. Не вярваше на ушите си. Дали и това не е проверка? Гемел — това малко, нежно създание? Погнусен, отстъпи още една крачка.
— Не ми се измъквай — изсъска императорът. — Нали ми обеща вярност до смърт? Необходимо е!
Херея стоеше като прикован. Той леко се олюля, но не се помръдна. Може би ще размисли. Може би ще отмени заповедта.
— Върви! — гневно извика императорът.
Херея тръгна несигурно. Калигула падна на лежанката. Трепереше, сякаш го тресеше. Искаше да извика Цезония, но се отказа. Нареди да извикат Луций. Луций дойде, а подир него, неканена, се промъкна ухилена и Ливила. Тя избухна в смях:
— Какво ти е, Ботушче, че така трепериш? Треска или пък си препил?
Калигула дишаше на пресекулки:
— Вие знаете, че когато бях болен, Гемел пожелал да не стана вече… Казал това на баба си… Сега изпратих хора да го убият… да убият Гемел… — Той ги гледаше с опулени очи. — Кажете…
И двамата стояха като ударени от гръм.
Луций се разтрепера. Ужасът впи в него ледените си пръсти. Не можеше дума да продума. Но очите на императора го заставяха. Той събра всички сили и проговори, заеквайки:
— Той не беше опасен за теб, carissime… да… но… не можеше иначе… добре си постъпил…