След нас и потоп

Той скочи и поотгърна завесата на вратата, откъдето се виждаше в залата. Зад Фабий се блъскаха артистите. Фанфарите приветствуваха не императора, а неговата сестра. Принцеса Ливила, съпровождана от Луций Курион, седна в императорската ложа.

Аплодисментите се усилваха:

— Salve, Livilla! Ave Livilla!

— … ах, тази курва! Води си любовника съвсем открито!

— … нека! Тя е по-добра и от брат си, и от любовника си. На колко осъдени вече е измолила живота от Калигула.

— … да бе, курва е, грубиянка като преторианец, уличница от главата до петите, ама има добро сърце…

— … глупости! От един дол дренки са!…

— … я не дрънкай!

— … хубава е, мръсницата…

— … аз мислех, че е по-нежничка…

— … един мислил, мислил и се…

— Ave Livilla!

— Ave Lucius Curio!

Луций бе приветствуван от шепа сенатори и продажни арделиони, готови на всичко за една медна пара. Народът не аплодираше. За него Луций е предател на баща си, а сега ловък защитник на Калигула, който се отказва от обещанията си, налага нови данъци и убива. Аплодисментите съответствуваха на деянията му. Хилядоглавата тълпа размахваше ръце, като че ли ръкопляска, отваряше уста, като че ли крещи. Народът също умееше да играе театър.

— Не те приветствуват особено горещо, миличък — ухили се Ливила.

— Затова пък тебе — здравата — каза той, оставяйки на Ливила да изтълкува думите му като ирония или възторг. Но тя си мислеше за друго:

— Ако така бяха аплодирали Гай — о, ужас! Бас държа, че би получил припадък. Добре, че го няма тук. Все едно, нищо интересно няма да видим и ще пукнем от скука. Трябваше да ме оставиш да си поспя.

Затрещяха тимпани и под мелодиите на флейти и лири на сцената излязоха два хора: вляво — на съветниците, вдясно — на народа.

Хорът на народа декламираше в съпровод на лири.

Атино, богиньо, израсла от главата на Зевса,
дай ни слова, които човешката реч не познава,
за да можем да изразим всичко, което е в мисълта ни:
срам на проклетите времена на алчността на царя,
който сърцето и своята каса заключваше за Града;
който, макар и във мир да живя, се къпеше в кръв;
целият свят посивя и почерни и по блениката дръзна,
а на народа останаха само неправди, бедност и плач.
Тъй дълги години живуркаха баща и син, а и внук,
дълго, дълго не искаха да се смилят боговете.

Хорът на съветниците разказваше как на празника на Тесмофориите, устроен в чест на богиня Деметра и есенните посеви, Фаларис заграбва насилствено властта в сицилийското градче-държава Агригент; как бързо спечелва доверието на агригентските жители, обсипва народа с подаръци и става негов любимец.

И двата хора възторжено се сляха:

А днес, о, богиньо? Днес? От нощта се възнесе ден,
от тъмите дълбоки излезе над нас слънце:
младият цар. Нашата радост! Щастие! Пролет! Цветя и песни!
Агригент във лъчите на Хелиос дреме,
но можеш ти, Град на градовете, спокойно да спиш!
Докато мъдрият наш Фаларис владее,
най-младият от царете, по сърце най-голям,
косъм няма да падне от главата на никого,
пълноводието на блаженството като широка река
ще потече от крепостта към морския бряг.
Жив и здрав ни бъди, Фаларис, мил господарю!

Народът и царските съветници в един глас молят Атина и главния бог Молох, чието финикийско име агригентските гърци са изменили на Диа Атакирия, да благослови техния владетел. На сцената излизат младият войник Телемах и старият философ Питагор и се надпреварват в хвалебствия за Фаларис.

Луций позна в Телемах Фабий, а в Питагор — Апелес. Споменът за изтезанията на артиста прелетя през мислите му като водно конче над вода. Зрителите приветствуваха любимите си артисти с бурни аплодисменти.

Пред хора на съветниците излиза Фаларис-Мнестер, също бурно приветствуван от хора и публиката. Фаларис — с лавров венец на главата, в белоснежен хитон, пурпурна хламида, закопчана на дясното рамо с голям смарагд, на котурни, които правят фигурата му неестествено висока — се обръща към своите съветници и народа. Той описва как ще прослави Агригент, който няма да има равен на себе си в света и ще засенчи Вавилон, Мемфис, Картаген и ще остане негов паметник вовеки веков. Разказва в какво благополучие ще заживее народът, какви игри ще му разреши, които ще надминат олимпийските.

За претора не можеше да се каже, че е образован, нито пък запознат с философията. Той бе един добър юрист и обичаше живота; но когато си спомни как и императорът съвсем наскоро описваше плановете си за преобразования, с които искаше навеки да се прослави — изтръпна. Луций също се вслуша по-внимателно.