Удар на гонг.
Фаларис заповядва на скулптора Перилай да извае от бронз огромен бик:
Хорът на народа се оплаква: хекатомбите от мъртъвци растат, нараства и гнетът. Животът има цвят на пепел, вкус на кал и над него виснат облаците на страха.
В плача на хора се врязва ловджийски рог. Фаларис се връща от лов на диви глигани. Гончии и ловци минават през сцената с простреляните зверове. Фаларис, заобиколен от свитата си, ги гледа, хорът на съветниците се радва на предстоящия пир. След това — тишина.
Изведнъж се чува шум на крила във въздуха. Телемах, командирът на личната охрана на Фаларис, посочва нагоре:
Всички артисти гледат към небето. Тиранът Фаларис избухва в смях:
На сцената се възцарява тишина, Фаларис следи с поглед ястреба и уплашените гълъби и буйно се смее, както само Мнестер може да се смее.
Питагор довежда Телемах на авансцената:
Последните думи потънаха в аплодисменти. Апелес бе великолепен. Силен глас през огромен рупор обяви главната пауза. Настъпи време за ядене, пиене и общи забавления.
Отвъд затворената врата на театъра, близо до гримьорната, стояха Венто и войникът Муций, негов подчинен, комуто предстоеше скоро да бъде повишен в центурион заради смелостта му. А зад двамата, малко по-далече, се намираха въоръжените войници, които скучаеха. Венто и Муций също скучаеха.
— Ама че заповед, а? — подхвърли Муций. — За разправия в театъра винаги е стигала една манипула момчета. Къде се е видяло да разкарват за един театър толкова кохорти, а?
Венто сви рамене:
— Ще ти кажа нещо, ама да не го издрънкаш. Преторът очаква бунт. И стане ли — трябва да пипнем артистите, най-напред главните. Но внимавай, мълчи, казах ти!
Муций свирна учуден:
— А-а-а, така ли? Гръм и мълнии! Значи, капан им се готви. Горкичките. Хм, Фабий. Дай му само да разсмива хората. Знам го от Задтибрието. Мъж на място. И Волумния я знам. Чудо женска. Ами ако — прошепна той на началника си, — ами ако ни се изплъзнат? Тогава?
Старият центурион го изгледа и разбра:
— Слушай, мерзавецо — ядоса се той, — само да се опиташ нещо — нареждам да те пребият до смърт! Аз се ползувам с доверието на претора и на самия Херея, ясно ли ти е?
Муций млъкна и се размисли за артистите. Такива добри хора, а какво ги чака. Гръм и мълнии!
Венто е стар преториански вълк. Уморен от петнадесетгодишната служба и мълчалив по природа. Още една година — и край на службата. И тогава трябва да получи обещаната титла „примипиларий“, с която се издига до ранга на конниците. Венто плюе на титлата, за какво му е? Но с нея той ще придобие и ценз, съответствуващ на положението му, в размер на четиристотин хиляди сестерции. А това е вече друго. След по-малко от година! А това копеле може всичко да провали! „Я, да си гледаш работата, сополанко такъв. Аз отговарям пред претора и Херея. Ще ти дам да се разбереш, мекушаво говедо!“
— Отивам да проверя стражата при вратите. Мръднеш ли оттук — не отговарям! — каза Венто, като подхвърляше красноречиво в ръка центурионската палка.
Муций остана сам при задната врата на театъра. Огледа се, пооткрехна я и се промъкна в коридора. Към гримьорната на артистите отиваха няколко души. Позна между тях Квирина и й махна с ръка. Бързо й зашепна:
— Слушай, кажи на твоя Фабий, че театърът е обкръжен от войска. Ако почне някакъв пердах, трябва да го арестуваме. Аз го познавам, кажи му да бяга през тази врата. Разбираш ли? Аз ще съм тук…
Муций внимателно излезе и затвори вратата.
След малко дойде Венто с центуриона на четвърта кохорта. И каза строго на Муций:
— Той ще стои тук с мен. А ти върви при своята манипула!