— Ама защо? Ама аз… аз… — заговори объркано Муций, но Венто бе неумолим:
— Обирай си крушите или ще те почеша с палката!
Муций тръгна. „Горкичките артисти, шепнеше си той по пътя. Лоша им е работата. Старият ще ги спипа. Ама може и нищо да не стане…“
Квирина уплашено изтича при Фабий. Тя му съобщи объркано какво й е казал Муций. Фабий се слиса. Някой го е предал. Но кой?
— Никому ни дума! — каза той на Квирина и влезе в гримьорната. Квирина — подир него. Артистите ги наобиколиха.
— Казвай, Квирина, как изглежда от залата? Какво говорят хората? Харесва ли им?
— Тя ми каза, че е великолепно — весело заговори Фабий вместо нея, като оглеждаше изпитателно всеки поотделно. Това бе съвсем излишно — всеки артист умее да играе.
— Братлета! — чу се отчаян глас зад вратата. В гримьорната нахлу Волумния с втрещени очи. — Театърът е обкръжен от войска!
Ужас вцепени всички. Мъртва тишина и в тишината — истеричният писък на Манускул:
— Идват за нас! В клопка сме! Ще ни затварят! Ще ни убият!
Квирина се хвърли върху Фабий:
— Моля те… не излизай повече на сцената!
Той я отблъсна, подскочи към Манускул и изсъска в лицето му:
— Продажна свиня! — Стисна го за гърлото и го изхвърли от гримьорната.
Подир Фабий отчаяно викаха:
— Фабий! Войска, чуваш ли? Пак изгнание! Не! О, богове, стига вече!… Какво да правим? Край на представлението! Край! Прекъсваме!
— Защо е тази паника, братлета? От какво се страхувате? Да прекъснем? Заради един посерко? — Той погледна Апелес. — Ние сме длъжни да доиграем пиесата!
— Дори това да ни струва живота? — извика някой.
— Имаме само един живот! — обади се друг.
Мнестер гледаше Апелес, сякаш не чувайки гласовете, а може би наистина не ги чуваше. Каза спокойно:
— Фабий е прав. Ние трябва да доиграем пиесата, приятели!
Артистите стояха объркани, раздвоени. Прозвуча гонгът и обяви края на главната пауза.
— Кой не иска да играе повече? — енергично попита Фабий.
Двама артисти от хора вдигнаха ръка.
— Отивайте си — каза им сухо той. — А ние, приятели, на сцената! Чакат ни!
Задъханата мелодия на флейтата подскачаше нагоре-надолу по стъпалата на амфитеатъра.
Вестта, че театърът е обкръжен от войска, проникна и сред публиката. Един човек или десетина души при подобно съобщение биха се уплашили и станали. Хилядоглавата тълпа — точно обратното. Такава заплаха пробужда в нея гняв и готовност за отпор. А пък съзнанието, че четиридесет хиляди души не могат да бъдат наказани, че сред такова множество не могат да открият кой точно вика — засилва още повече смелостта и мъжеството у хората.
Сега представлението стана по-динамично. Действията се редуваха бързо. Публиката, намираща се в обкръжение, следеше неспокойно действието.
Скулпторът Перилай показва на Фаларис своето произведение в дъното на сцената. Умело замаскираната светлина така осветява бика, че се получава съвършена илюзия за нажежен до бяло бронз. Като първа жертва на Аполон Перилай хвърля в пламтящата утроба на бика жив овен. От муцуната на бика се раздава отчаяно блеене, Фаларис ръкопляска. После скача от креслото си и злорадо се взира в скулптора.
— Сега ти! — и заповядва да хвърлят Перилай в страшната пещ. Демоничният смях на Фаларис заглушава вика на нещастника. Явно този особен начин на изтезание му се харесва. И той заповядва да хвърлят нови и нови жертви в бичия търбух.
Телемах извежда един подир друг хористите на сцената.
Хорът пресмята злодеянията на тирана и призовава безсмъртните богове на помощ срещу деспота.
Телемах твърди, че боговете няма да помогнат. Разказва случая с ястреба и гълъбите. Хорът напрегнато слуша.
Публиката в театъра също слуша напрегнато.
Появяват се Фаларис и майка му.
И Фаларис отново се смее, казвайки на майка си, че сънят нищо не значи, че е глупост, тъй като той потапя в кръв само тези, които са се провинили, а не невинните.
Плачът на майката се превръща в ридание, слива се с флейтите и без пауза започва последното действие на трагедията.
Философът Питагор предупреждава тирана със смели думи. Упреква го, че неговите порочни и развратни удоволствия струват милиони драхми, а народът няма нито обол за хляб. Фаларис иска да подчини с война цяла Сицилия, а после и останалия свят, но народът иска мир. Лош владетел е Фаларис. Питагор го предупреждава, тъй като чашата на жестокостта му прелива. Фаларис, разтреперан от гняв, го пита как си позволява да говори така с него. Философът казва, че според Аполоновия оракул той няма да умре от ръката на тирана.