Фабий вдигна за миг очи от пода, покрит с мозайка от дребни камъчета, към тази великанска вис, но после пак се загледа пред себе си. Мижеше, заслепен от светлината. Залата бе пълна с неподвижни бели тоги, разположени в мраморни кресла. Не можеше да разпознае лицата. Поведоха го по пътечката между креслата към мястото за обвиняемите; двама стражи с мечове в ръце застанаха зад него. Някой се приближи и му свали белезниците. Фабий се огледа. Около него седяха няколко десетки съдебни заседатели, зад тях останалите сенатори и редици преторианци. Галерията в горната част на базиликата бе празна. Народът, който обикновено присъствуваше на съдебните процеси, този път не бе допуснат. На масата срещу Фабий седяха четирима мъже: председателят на съда, консул Понций, отдясно вторият консул Клавдий, чичото на императора, отляво Луций Курион и секретарят. Креслото до Луций, покрито с пурпурна тъкан, бе празно. „Там, срещу мен, каза си Фабий, ще седне Фаларис.“
Преди два часа в килийката му в Мамертинския затвор влезе Сенека. Посъветва го как да се държи пред съда, каза му, че Луций Курион ще бъде негов ищец, а той, Сенека — негов защитник. Като чу това, Фабий почувствува известно облекчение и се поуспокои. И сега го занимаваше един въпрос — колко години ще трае изгнанието, което сигурно няма да му се размине?
Погледна красивата патрицианска глава на Луций и стисна устни. Днес могъщият Курион ще си разчисти сметките с него заради всичките му дързости.
Към креслото на защитата се приближаваше Сенека — попрегърбен и тихо кашлящ. Косите му падаха на кичури върху челото и слепоочията. Макар и леко пълен, той имаше изпито лице, край устата — дълбоки гънки и трескаво святкащи очи. Фабий го погледна с благодарност. „Какъв късмет, че ще ме защищава Сенека. Няма човек, когото той не би могъл да спаси. С него не можеш да се справиш и ти, предателю — погледна той отново Луций. — Колко ли години изгнание ще получа?“ Вдигна глава и започна да брои квадратите върху тавана. Четири… шест… осем… десет… повече от мястото си не виждаше. Десет? Обля го пот. Десет години да не види Рим? Квирина ще тръгне с мен, където и да е, като сме двамата, по-лесно ще бъде, ще мога и да играя… Но десет години!
Залата шумеше, сенаторите разговаряха, а от Палатина се спускаше императорската носилка, плътно обкръжена от личната охрана. Големият форум бе претъпкан с възбуден народ. Когато императорската лектика се показа, тълпата стихна. Ледена тишина. Дори арделионите не се решиха да приветствуват императора, никой не ръкопляскаше. Никой. Мълчание. И носилката бързо преплува това ледено море, а императорът стискаше юмруци от новата обида. Но в базиликата го посрещнаха гръмогласни аплодисменти, сенаторите стояха на крака — ликуваха, демонстрираха безграничната си преданост.
Императорът вървеше бавно, съвсем бавно, за да бъдат овациите по-продължителни. Седна; зад креслото му застана Херея. Калигула оглеждаше присъствуващите с притворени очи. Тресеше се от гняв. „Хм, колко бурно ме приветствуват тези лицемери, които ме изоставиха в тежките минути, изпокриха се като къртици в дупките си! Колко безгрижни и весели изглеждат, понеже този път мръсният хистрион удря по мен, а не по тях. Забавляват се с това, разбойниците.“ Той обърна очи към артиста.
Фабий крадешком наблюдаваше императора: бледно, подпухнало лице с хлътнали очи, върху което споменът доизрисува спазмата на удоволствието при изтезанията на Апелес. Фаларис! По-страшен и от Фаларис. „Докога, римски народе?…“
Консул Понций, председателят на съдебния трибунал, приветствува императора и откри съдебното заседание против члена на артистичната трупа Фабий Скавър, по произход роб, днес римски гражданин.
Очите на Фабий се срещнаха с очите на Калигула. Нито капка покорство няма в погледа на този жонгльор, помисли си раздразнено императорът; толкова много ли разчита на реторския ум на Сенека?
„Можеше да ме убие сам, тихо и безшумно — разсъждаваше Фабий. — Толкова пъти вече го е правил. Но сигурно се страхува да не разбунтува онези навън. Затова ме изправя пред съда. Чак тук се чува приглушеният шум на тълпите от Форума. Не съм сам. Те са там, пред базиликата, преторианците ги отблъскват, там е и Квирина. Квирина!“
Луций Курион чете обвинението: пиесата за Фаларис е прозрачна алегория, нападки срещу владетеля, в която Фабий Скавър оскърби личността на императора, разбунтува народа срещу него, предизвика кървави демонстрации.
Гласът на Луций се засилва:
— За оскърбление на императора с тази очевидна и преднамерена аналогия с тирана Фаларис, за подстрекаване на народа аз изисквам от името на сената и римския народ най-тежко наказание за обвиняемия!