Сенаторите учудено се раздвижиха. Странно начало на защита! Обикновено в началото Сенека държи дълга реч, въпросите оставя за накрая.
Луций отговори, че в пиесата наистина става дума за Фаларис, но не думите, а съдържанието и духът на трагедията са насочени срещу императора. Не думите, а техният провокационен, предизвикателен тон придавал друг смисъл на пиесата, според който под древния Агригент се разбирало днешния Рим, за да могат зрителите да сравнят любимия император с позорния тиран.
Сенека нанесе пряк удар на Луций:
— И ти ли, Луций Курион, и ти ли сравняваше императора с Фаларис? Аз — в никакъв случай!
Луций пребледня. Калигула обърна към него кървясали очи, сенаторите изтръпнаха.
— Аз обичам императора повече от живота си — заяви патетично Луций — и тъкмо затова с тревога следях как пиесата и артистите изкусно се прицелваха в Гай Цезар, говорейки за Фаларис. Още в началото имах подозрението, че авторът на трагедията е написал преднамерена алегория.
— За съда подозрението не е аргумент — каза Сенека строго. — Освен това пиесата бе разрешена от цензурата без никакви забележки. Защо тогава си подозирал автора на пиесата в злонамереност „още в началото“, както казваш? Защо си бил предварително настроен срещу него? Римското право изисква съдебните заседатели да чуят обективни и доказани обвинения, а не лични, пристрастни догадки.
Залата се оживи, тогите се размърдаха. Шепот: още малко и Сенека ще разгроми Луций Курион.
В това време Луций успя да се овладее от внезапния удар. Вдигна високомерно глава:
— Ще ви разкажа как съм стигнал до своите „догадки“, които според мен имат цената на убедително доказателство. Един ден, преди да се възкачи на трона нашият любим император, аз срещнах случайно Фабий Скавър при храма на Церера. Помолих го да напише хвалебствена пиеса за Гай Цезар. А той — по това вие можете да прецените отношението — му към императора — категорично отказа. Признаваш ли това, Фабий Скавър?
Преди Фабий да отговори, Сенека рязко се намеси:
— Има ли ищецът свидетели на този разговор с обвиняемия при храма на Церера?
— Може ли защитникът да докаже, че лъжа? — избухна Луций.
Аудиторията се развълнува, Калигула нервно потрепваше със сандали о пода. Клавдий мигаше късогледо към обвиняемия:
— Свидетели тря-трябва да има!
Фабий направи горд жест. На Сенека му се стори, че той иска да си признае, и бързо се намеси:
— Римското право е желязно. Аз констатирам, че досега не съм имал случай да се оперира пред съд с недоказани от свидетели твърдения, да се прилага нашето право така… така… — в напрегнатата пауза той търсеше точната дума.
Луций не се сдържа и извика:
— Как „така“?
Сенека произнесе твърдо:
— Така своеволно!
Сенаторите одобрително поклатиха глави: ученикът загуби сражението със своя учител. Удивително: членовете на сената, които в частния си живот често постъпваха съвсем своеволно с параграфите в областта на печалбата и властта, не можеха да понесат същото пред съдебния трибунал. В този миг те бяха римляни, защитници на римското право. Цялата аудитория моментално се отдръпна от Луций. Луций почувствува това. И се постара да преодолее пропастта.
— Защитникът нарече моите твърдения своеволни, но преценете сами дали поведението на Скавър не оправдава моите подозрения. Нека разгледаме живота на обвиняемия. Още преди години, по времето на Тиберий, Фабий Скавър заедно с другите артисти бе изгонен от родината ни заради бунтарски и разпътен живот. Наказанието не то направи по-добър. За обида на член от сенаторското съсловие той отново получи една година изгнание. Неотдавна се върна и веднага продължи своята зловредна дейност. В комедията за хлебарите осмя висшите магистрати, и притежатели на хлебарниците. А сега неговата подстрекателска дейност достигна своя връх. Той си позволи в пиесата за Фаларис да атакува самия император, като се надяваше, че с историческото съдържание ще прикрие злодейския си замисъл. Ето в тази взаимна връзка трябва да се погледне на обвиняемия.
Сенека поиска думата:
— Славни съдебни заседатели, patres conscripti. Обръщам се към вас като към духовния елит на римския народ. Разрешете ми да ви задам въпрос: нима подозирате всички трагически поети, че когато са изобразявали един отдавна мъртъв тиран, те са имали пред вид владетеля, по времето на когото са писали своите трагедии? Или искате да измъкнете от гроба Есхил и Софокъл и да ги съдите, че са писали за Зевс или Едип само защото по време на представленията тълпите са викали против своя настоящ владетел? Аз чета по вашите лица: такава глупост никога не ни е идвала наум. И по-нататък. Изправихте ли ме пред съда мен, когато по времето на Тиберий пишех трагедии, в които почти всеки стих осъждаше тирана? Не! Император Тиберий четеше моите трагедии и дори ги хвалеше. На него и през ум не му минаваше да вижда себе си в образа на тирана. А Луций Курион твърди, че нашият великодушен император Гай Цезар би могъл да бъде дотолкова дребнав, че да си припише сходство с чудовището Фаларис?