Шепот на възхищение премина из залата. Кой може да устои на Сенека? Външно сенаторите изглеждаха сериозни, но мислено се надсмиваха: „Habet! Получи ли си заслуженото, Курион? Пълно поражение!“
Калигула гледаше подозрително Луций.
Почервенял, Луций хапеше устни. Напрегнато слушаше Сенека.
— Само бедните духом — продължаваше той, — безделниците и клеветниците могат да допуснат такава глупава алюзия; а това е безпросветната сган. Тя, тази краста върху тялото на Рим, е изопачила смисъла на пиесата. Тя нарочно, злонамерено е търсила в историческата правда пример за днешния ден. Замисълът на автора не е бил лош. Лоша и вредна е била реакцията, предизвикана от желанието на тълпата да прави скандали и да извлича полза от тях. Благородни отци, аз обвинявам не Фабий Скавър и неговите артисти. Не честния римски народ, а продажната сган, която е злоупотребила с трагедията за Фаларис, за да създаде интриги! Нека тя застане на мястото на обвиняемия, който е невинен!
Херея слушаше внимателно. Виж ти, най-мъдрият и най-могъщият тук човек воюва за един незначителен хистрион. Херея имаше понякога фамилиарния навик да прави забележки на глас.
— Браво на нашия Сенека — каза той в тишината.
Върху ниското чело на императора се бе врязала дълбока, напречна бръчка. Както всички, и той чувствуваше превъзходството на Сенека в този двубой. Сам — великолепен ретор, Калигула усети, че е засенчен от успеха на Сенека. Завиждаше му. Ревнуваше. Бръчката на челото му ставаше все по-дълбока.
Луций се обърна към Сенека угоднически:
— Как може нашият знаменит Сенека да сравнява своите пиеси с „Фаларис“ на Скавър? Та всички ние тук добре ги знаем. И аз ви питам, благородни отци, защо трагедиите на Сенека преминаваха в спокойна атмосфера и защо „Фаларис“ завърши с кървави разпри? Защото — и аз съм убеден в това — пиесите на Сенека, макар и да изобразяват тирани, не са имали бунтарски умисъл. А в пиесата на Скавър има!
Луций повиши глас:
— Не е трудно да се оправдае злодеянието на Скавър със стихийността на народа. Лесно е да се прехвърли вината върху анонимната сбирщина и да се призовава на съд хилядоглавата римска тълпа — тази сган, както защитникът я нарече. По-рано той наричаше тълпата народ и често заставаше на негова страна, като я защищаваше срещу патрициите, макар самият той да е патриций. И днес е на нейна страна, само че сега му е по-удобно да я нарича сган и да я обвини, защото знае, че тълпата е невъзможно да се накаже.
Гласът на Луций, винаги хладен и рязък, ставаше пронизителен:
— Вие, отци на Рим, забравихте ли вече мима на Фабий за хлебарите, в който нападаше и осмиваше сената като цяло и всички вас поотделно? Това не беше ли също алегория? Или този мим беше по-прозрачен, отколкото нападките срещу нашия император във „Фаларис“?
Луций взе табличките на секретаря и като гледаше в тях, продължи енергично:
— Нима самият Фабий Скавър не каза, че е писал своята трагедия с пълното съзнание, че народът преживява силните страсти заедно с артистите? Той произнесе голяма лъжа пред нас като твърдеше, че не било по силите му да овладее хилядоглавата тълпа! За нещастие ние се убедихме, че той има власт над нея! Аз нито крачка няма да отстъпя от своето твърдение: всеки стих в заключението на „Фаларис“ беше провокация. Всеки стих, всяка дума и страстният тон на Скавър бяха нападка срещу императора. Само глухият не би разбрал това. Само един съучастник на Скавър не би обърнал внимание на това!
Луций завърши. Залата на базиликата се изпълни с тишина; симпатиите на съдебните заседатели се прехвърляха към Луций.
Сенека знаеше, че си играе с огъня, поемайки защитата на Фабий, но не се страхуваше. Той вярваше в силата на своите доводи, в своето ораторско умение, в своето пословично щастие при всякакъв спор. Разчиташе на непоколебимото римско право. Но не бе преценил, че защищавайки Фабий, който е обвинен не в дребна кражба, а в държавно престъпление, застава не само срещу императора, но и срещу сенаторската аристокрация, към която самият той принадлежи. И малко по малко в съзнанието му проникваше известно опасение, та дори и страх.
Фабий стана неспокоен. Оглеждаше се крадешком. Слънцето хлуеше през високите прозорци и лъчите му спуснаха в залата светлинна завеса; тя прикри фигурите на съдебните заседатели, размаза лицата им, Фабий вече не виждаше добре техния израз, но усещаше опасността. Имаше чувството, че се е изгубил в това просторно помещение. Търсеше с надежда, очите на Сенека, но той, с кърпичка на уста, се стараеше да овладее кашлицата си. Цареше тишина, тишина, която задушаваше, но в ушите на Фабий продължаваха да звучат резките думи на Луций, залата сякаш кънтеше от тях. Отвън долиташе далечният шум на тълпата и на Фабий му се струваше, че чува виковете на две сражаващи се войски: „Против мен, против нас — помисли си той и за разбунтуваните зрители — стои не само кръвожадният Калигула, но и неговият помощник Курион. Тук срещу мен се е надигнал целият знатен Рим, за да ме унищожи.“