— Не. Ще взема лодката и ще ида за риба… По реката ще ми е по-леко.
Когато си отиде, тишината стана още по-тягостна. Балб наблюдаваше как Квирина шие паллата, чистеше фитила на светилника, ядосваше се, че дървеното масло е лошо, че само пращи и кади.
Квирина остави паллата и взе друга дреха. Това беше туниката на Фабий. Туника от жълто платно. Тя беше боядисвала платното, тя беше бродирала по него червените кръгове, тези весели мишени. Колко пъти беше играл с нея смахнатият Санио, на когото зрителите толкова се смееха. Ръцете й се разтрепериха. Туниката на Фабий. Вече няма защо да я кърпи, той вече няма да я облече. Разтърси я плач, грабна туниката и избяга в стаичката, където спяха с Фабий. Строполи се върху леглото, зарови лице в жълтата дрипа, като задушаваше в нея хлипането си. През стената от тръстика Балб я чуваше как плаче. Влезе при нея със светилника. Синкавата светлина се разля из малката стаичка. Помилва девойката по косите, съвсем леко, за да не усети, че му трепери ръката.
— Поплачи си, момичето ми, ще ти олекне. Не можеш да го върнеш. И от нищо не се бой. Нали съм с теб! Изплачи се, после си поспи, а утре ще грейне слънчицето… и… работа ни чака, нали знаеш? Аз ще довърша фенера. Ще ми помогнеш да го окачим, та да ни е по-светло. У дома трябва да е светло. А сега легни да си поспиш, пък утре аз ще те събудя, щом изгрее слънцето.
Угаси светилника и тихо, на пръсти излезе.
От всичко, което й каза, в мислите й се запечата само думичката „дом“. Дом. Дом. Дом. Това беше тяхна дума, това беше свята дума и в нея се съдържаше цялото им щастие.
Балб седеше в кухнята, стаил дъх, и напрегнато се вслушваше. „Не престава да плаче, не престава да хълца. Това е добре. Ще се умори и ще заспи. Утре няма да ида на работа. Ще я оставя хубаво да се наспи. Сънят ще я подкрепи.“
Квирина стихна, лежеше възнак на леглото, където всяка нощ спеше с любимия си. Кръвта бучеше в слепоочията й, пулсираше ту бързо, ту забавено, ту я разтърсваше с бясна сила. Наоколо й цареше пълен мрак.
Чуваше как Балб тихо крачи зад стената. „Дано само не дойде пак, не искам да ме успокоява, от това още по-тежко ми става, искам да е тихо, искам спокойствие.“
„Умори се от плач, заспа, спи вече“ — помисли си Балб и също си легна.
Нощта бе тиха, но изострените сетива на Квирина улавяха и най-незначителния шум. Животът през нощта не замира, животът се обажда из мрака. Някъде далече пиянски глас каканиже стара песен, която долита до нея през отворения прозорец. Постепенно гласът отслабва, замира. В съседната къща заплаква дете, шш, шш, шш, чедо мое, спинкай, това е гласът на майката. „Но не, това е друг глас, ах, това е твоят глас, мили мой! Какво разпръсква така мрака? Защо редее, избледнява? Става светло! Съмва ли вече? Денят ли настъпва? Да ставам ли вече? Да направя ли закуската? За кого? Не за теб. Да пея ли? За теб вече не мога да пея. Живеех само за теб, но теб вече те няма. Няма да дойдеш. И сто години да те чакам, няма да дойдеш, вече никога няма да те дочакам, никога.“
Жълтата туника с червените кръгчета лежи до нея. Квирина я сграбчва, устата й пресъхва. „За последен път игра с тази туника в латифундията в Тревиниан. Същата вечер хванаха роба точно когато крадеше, страшно го биха с бичове. Робът виеше от болка, аз плачех, а Фабий ме успокояваше: «Не плачи, момичето ми, няма нищо страшно. Ако бях на негово място, нямаше и да гъкна. Няма да умре. Болката ще премине, раните ще заздравеят, а животът си остава. Винаги има нещо, заради което си заслужава да живеем, мила моя. Какво значение имат някакви си болки? Някакви си страдания? И това е живот! Само ти да си с мен!»“
„Само ти да си с мен…“
Отчаянието стисна гърлото й, тя застена. „Но ти вече не си с мен. Животът ми остана. Защо ми е този живот, защо ми е този живот без теб… — Мракът я душеше. Капки студена пот избиха по челото й. — Ти не може да ме оставиш тук самичка, не може, не може!“ Отново заплака. Мачкаше с две ръце туниката на Фабий, притискаше я до устата си, за да заглуши плача си.
„Мили мой, къде си сега? Накъде да тръгна, за да те намеря? Чакаш ли ме? И ти не можеш да бъдеш щастлив без мен, сто пъти си ми го казвал. Знам аз. — Зениците й се разтвориха широко, засияха. — Трябва да сме заедно, иначе не може. Нито миг не може!“
Усмихна се в мрака, преизпълнена, с копнеж, със страстно желание да бъде с любимия си. Усмихваше се като дете, което след миг ще тръгне на път, на отдавна жадуван път.
Стана. Зашляпа тихо на босо, пристъпи като насън към рафта. Ръцете й зашариха, търсеше нещо. Желязото охлади горещите й длани.
Приседна на леглото, отпусна лявата си ръка. Заболя я леко, но не охна. Затвори очи. Живата топлина потече като гъсто поточе по отворената й длан и пръстите. Отпусна се на леглото. Представяше си лицето на Фабий. Стори й се, че се приближава. Това беше прекрасно!