„Кълна се в името на Херкулес! Ще ви дам аз да се разберете! Здравичката ще ви разиграя заради тази дързост!“ Нареди на Херея да го съпровождат две центурии преторианска конница до двореца на Авиола.
Процесията потегли в мига, когато Скавър описваше на Фабий в затвора как бурята, избухнала в театъра, се е пренесла на римските улици.
Сенаторите бяха в отлично разположение на духа, а отлежалото хиоско вино още повече ги развеселяваше.
Но изведнъж в триклиниума дотича управителят и доложи на Авиола:
— Господарю! Към нашия дом се приближава войска!
Всички мигновено изскочиха на терасата, от която се откриваше изглед чак до храма на Херкулес. Там, където започваше да се вие нагоре пътят към двореца на Авиола, бляскаха на слънцето шлемове, брони и копия на преториански конници. Дъхът на сенаторите секна.
О, богове олимпийски! Така императорът не отива на гости! Така войската излиза срещу съзаклятници.
Скупчиха се глава до глава, с капки студена пот по челата. Какво ли може да означава това? Никой не се чувствуваше чист пред съвестта си. А сега и най-малкият грях можеше да има тежки последствия.
Вчера сенаторът Тапон, комуто принадлежеше цялата търговска флотилия, си преряза вените. Бил говорил с насмешка за златната конюшня на Калигуловия Инцитат.
Снощи конникът Саберний получил от Палатин кошница с праскови заради това, че изразил неуважение към статуята на императора. А днес магистратите вече приписват неговите рудници за сяра към имотите на императора.
Непостоянството в настроенията на Калигула всява ужас: той до последния миг носеше на ръце Макрон! Доносник, кутийка с отрова, списъци на тези, които може да ограби и на които скоро ще им дойде редът — това е пътят на злата Калигулова воля.
Подпухналите лица на сенаторите бледнееха. Един другиго се гледат с подозрение. Да не си ти доносникът? За кого от нас идват? Или за всички? Настъпи паника. Могат ли да избягат? Да се скрият някъде? Не, не могат. Колко време им остава, докато войската дойде? Поне да изпием още по една чаша! Бързо! Разтреперените им ръце разливаха виното, когато поднасяха чашите към устата си. Зъбите им тракаха по кристала от ужас.
Калигула слезе от носилката и дори не погледна Авиола, който му се поклони при портата. Пурпурното наметало се влачеше подире му.
Императорът се втурна в триклиниума като тигър. Сграбчи кристалната ваза с лотосови цветя и я разби о пода:
— Юпитер Гръмовержец! Защо сте се събрали тук? Що за сборище е това! — крещеше той и гневно оглеждаше ужасените им лица. — Вие си позволявате да извикате императора както претор — престъпника! Не ви ли се харесва, че аз съм ваш съдия? Прищяло ви се е да бъде обратното, така ли?
Авиола отново се кланяше отчаяно на императора и пелтечеше:
— Господарю наш! Любими императоре!
— Ето ме, пред вас съм! Дойдох при вас, както искахте. Е, какво сега?
Втора скъпоценна ваза се разби о мраморния под и се пръсна на парчета.
— Благоволете да ми съобщите с какво мога да ви угодя! Какво желаете? — Хрипливият му глас ставаше все по-силен. — Какво ще наредят, какво ще заповядат благородните сенатори на своя император, за когото три дена дори не си спомниха?
С усилие на волята Авиола преодоля страха си. Усети истерична нотка в гласа на Калигула, позна, че императорският гняв не е жаден за кръв. Това го успокои. Но също така разбра, че няма лесно да се разберат с цезаря. Пристъпи по-близо до него, целуна края на пурпурната тога и започна учтиво да приветствува императора. Плавният тон на думите му успокои сенаторите. Те също започнаха да поздравяват императора, колкото можеха по-любезно.
Безгранична преданост. Вярност до смърт. Гореща любов към прославения император. (Авиола съзря задоволство по лицето на императора и погледна одобрително Даркон: чудесна дума — прославен!)
Императорът стоеше на входа и по неговото уродливо лице, обкръжено от редки рижи коси, се редуваха най-различни чувства. С движение на рамото той отхвърли извезаното пурпурно наметало в ръцете на Авиола и се отпусна върху челната лежанка в триклиниума. Успя да ги уплаши! Налетя върху това сборище като ястреб върху ято кокошки. Усмихна се злорадо:
— От моите преторианци ли се уплашихте?
Лицето на Авиола изобрази тъга, но и увереност:
— Не, мой божествени императоре. „Уплаха“ не е точната дума, тъй като нашата съвест е чиста и няма от какво да се плашим. Но бяхме безкрайно огорчени, че идваш при своите най-верни хора с такъв съпровод. Нима аз, нима всички ние тук не сме твоята най-вярна стража?