Старият рибар се разтърси от смях и така заудря сина си с юмруци по гърба, та чак стаята закънтя.
— Стига си дрънкал, уличнико! Гледай ти да се ожениш! На твоите години вече имах три копелета…
— Виждаш ли какви си ги надробил, нещастнико? — каза Фабий с тържествен жест. — И аз ли да следвам твоя пример? Та аз ще бъда съпруг-негодник…
— Ти и сега си негодник. Това изгнание не ти ли посмачка гребена?
Фабий дрънна парите в джоба си.
— Дяволе! — вдигна рибарят гъстите си вежди. — Това звъни на злато!
— Ами разбира се! — засмя се Фабий. — Който спестява — богат става! Спестявания от Сицилия…
— Ти ли, такъв развейпрах?! — сега се смееше старият. — Ще умра от смях: Фабий и спестяване!
— Да, това е факт! Слушай, татко: намерих те здрав и читав, видях родния си дом и главно — усетих го. Но за спане — на двора ще си постеля. А сега — в Субура, при „Разногледият бик“. Там е цялата ни компания и аз трябва да бъда там. Да се почерпим за добре дошли! Хайде! Тръгваме!
Сега синът поведе баща си. Но едва излязоха от колибата и направиха няколко крачки по улицата, аленееща от гаснещото слънце, и съседите наизскачаха — вече научили, вече го зърнали… Наобиколиха бащата и сина. Тълпата растеше, притичваха все нови и нови хора: носачи от „Емпория“, рибари, моряци, хлебари, работници от тепавиците и водениците, улични момичета с туники над коленете… Цялото огромно отвъдтибърско семейство! Отново е при тях! Викаха, усмихваха му се, прегръщаха го, отрупваха го с въпроси…
— Няма да ви избягам, милички мои! За вас винаги имам чувал, пълен с майтапи — викаше Фабий. — Но и утре е ден! Сега бързам…
— При някоя, а?
— Ами разбира се!
С това се съгласиха, но още малко го поизпратиха, за да се уверят, че този развейпрах Фабий не е загубил в изгнанието хумора си и че пак ще се веселят с него.
Кръчмата „Разногледият бик“ се гушеше на завет в една сляпа субурска уличка. Намираше се посред Рим и въпреки това не се забелязваше, защото бе скрита под широк навес, подпрян на дебели греди. Над входа висеше фирма с нарисувана бича глава с ужасно криви очи, която се осветяваше от две димящи факли. Тук бе евтино: секстарий вино и парче хляб със сланина — три аса.
Помещението, чийто таван се крепеше на осем дървени четириъгълни колони, бе просторно и добре осветено. От всяка страна на колоната — по глинен светилник, в дъното — огнище, над чиято жарава се въртяха шишове. Край масите — човек до човек, по масите — локвички вино и мазни петна.
Фабий разтвори шумно дъбовата врата:
— Хей, мили хора! Здравейте!
В отговор — вик и ръкопляскане от всички ъгли: „Фабий! Вече е тук! Аз нали ви казвах, че ще дойде! Фабий без вино е като риба на сухо!“
Кръчмарят Ганио, в престилка, която някога е била бяла, и с омазнена шапчица, изтича да прегърне и целуне Фабий. Е, малко горчива целувка, тъй като Ганио още помнеше, че Волумния, когато бе по-лекичка, му слагаше рога с Фабий. Но времето заличи гнева. Фабий поне е истински мъж, а сега тази мръсница спи с всеки срещнат посерко и хората му се подиграват.
— Привет, Фабий!
Фабий се огледа и видя как дебелата Волумния ситни внимателно из кръчмата и разнася каничките.
— Е, как е, как се чувствуваш? Като на иглички стъпваш. Боли ли те дупето, боли ли?
Волумния се усмихна болезнено, но и гордо.
— О, Херкулес! Хубаво ме напердаши моят! Задницата ми е сега като на зебра. Едва вървя, да лежа не мога, а пък да седя — още по-лошо! — И добави с признателност към Ганио: — Но това ми е поне за цялата година!
Фабий мушна в ръката на баща си жълтица и старецът седна при своите хора. От лявата му страна бе грънчарят, от дясната — тепавичарят, и двамата от тяхната махала, и двамата стари приятели. Той им показа жълтицата.
— О, богове милостиви! И всичко ще изхарчиш?…
— Заедно ще го изхарчим! — отговори весело Скавър.
Фабий се беше настанил сред приятелите си и ги канеше да ядат и пият. Гаврътна каничката вино на един дъх така, че цялата кръчма ахна. И удари с юмрук по масата.
— Хей! Върнахме се най-после у дома, голишарчета, със сърца, разбити от мъка по скъпото отечество! Затова да пием днес, докато ни се вдървят езиците!
— Твоят език мъчно ще се вдърви, бъчво бездънна! — подхвърли иронично Кар. — Освен ако се наливаш три дни и три нощи… Но за толкова нямаш парички.
— Кой няма? — изпъчи гърди Фабий и в следващия миг над главите им полетяха жълтици — три, четири, осем… които той ловко хващаше във въздуха. — Черпя всички! Черпя цялата кръчма!
Избухна ликуващ вик.
В ъгъла седяха двама мъже, които бяха влезли веднага след Фабий. Единият — дебел — Руф, другият — кльощав — Луп. Иначе и двамата — ни риба, ни рак, като всички съгледвачи по света; забележими с това, че се стараят да бъдат незабележими. Самият префект на Рим ги бе изпратил тук да следят Фабий от момента, в който се върне в Рим.