Той скромно описваше своите успехи. Разказваше за живота си в Сирия и за пътуванията си, за вниманието, с което го прие Макрон в Терацина. Бащата стана неспокоен, напрегнат, нетърпелив. Сбърчи чело и забарабани с пръсти по масата.
Матрона Лепида разбра, че бащата иска да остане насаме със сина си. Когато мъжете разговарят, на жената не й е мястото при тях. Тя стана, помилва сина си по главата.
Едва завесата изшумоля зад нея и сенаторът се наведе към Луций, Заговори на гръцки, както бе прието във всички патрициански фамилии, където за лична обслуга избираха роби, незнаещи гръцки език.
— Когато получих известие, че тебе и целия шести легион връщат преждевременно в Рим, при „затворено“ море, аз се разтревожих. Никой от моите хора не знаеше причината. А аз, все пак не мога — ти разбираш това — да попитам Макрон. Бързо ми кажи, защо?
— Макрон ми каза, че варварите от Горен Дунав се бунтуват. Нападат границата, на места се опитват да проникнат в нашите провинции отсам Дунава. Легионът от новобранци, обучен в Алба Лонга; бил изпратен спешно на север. Моят легион трябва да го смени; в Сирия сега е спокойно. Може би и аз със своите войници ще замина твърде скоро към Дунав.
Лицето на Сервий е съсредоточено, той слуша внимателно, поиска да чуе още веднъж как точно се е изразил Макрон. Луций си припомняше, за да бъде точен. И завърши:
— Това е причината, татко.
Сервий стана и иронично подхвърли:
— Възможно!
— А каква друга причина би могло да има?
Сенаторът се усмихна:
— Ти уверен ли си, че всемогъщият Макрон е казал на теб, моя син, истината? — Сервий крачеше неспокойно из залата и говореше повече на себе си: — Нещо става… Сблъсквания на Дунав?… Не вярвам… Някъде нещо тлее…
— Не те разбирам, татко.
Сенаторът продължаваше да крачи, мълчеше и бърчеше чело. После най-неочаквано зададе странен въпрос на сина си:
— Какви са ти отношенията с войниците в легиона? Обичат ли те?
Луций се усмихна:
— Спях с тях в пясъка. Ядяхме едно и също ядене, та Вителий чак ми се смееше… казваха ми, че са готови да умрат за мен…
— Това е добре! Това е добре! — кимаше Сервий. Крачеше и размисляше. После седна срещу сина си и се наведе към него:
— Много неща в Рим се измениха за тези три години, сине. Той (това за Сервий винаги означаваше императорът) от ден на ден все повече и повече злоупотребява със закона за обида на величеството. Една четвърт от имуществото на убития получава доносникът. Знаеш ли какво означава това? Това означава, че е сложил съдбата на римляните в ръцете на своите слуги и готованци. Сенатът, някогашната опора на републиката, сенатът, гранитният стълб на империята — е лишен от власт. А той нарича себе си лицемерно „princeps“, пръв сенатор! Той, тиранинът! Укрепил се е на недостъпния остров, омотал е Рим в здрава мрежа от преторианци и съгледвачи…
Луций стана неспокоен. Не от думите на баща си — те му бяха известни, стотици пъти ги бе чувал. Но днес в тях имаше нещо друго, непознато досега. Страстният, настойчив тон… и още нещо.
Нещо, което застрашаваше честолюбивата му мечта да се издигне, застрашаваше мечтата, добила ясни очертания и изглед за скоро осъществяване след разговора с Макрон в терацинската таверна. Нещо, което застрашаваше представата му за безгрижния и хармоничен живот, на който така разчиташе: домашен уют, състезания на стадиона, зрелища в цирка, стихове и театър, весели нощи с приятели, вино и хетери. Но какво е то?
Сервий говореше все по-енергично и убедено:
— Той гасне. Стар е вече, малко му остава. А постъпва така, сякаш иска преди смъртта си да унищожи цялата римска аристокрация, всички най-добри синове на народа. Засилва терора, все по-свирепо бие по нашите редове. О, богове, кога ще се освободим от обръча на преторианските пазачи, кога ще се откопчим от ноктите на кървавия Макрон, кога ще престанем да привеждаме гръб пред тирана и неговите приближени, кога ще заживеем без страх — свободно?!
Луций гледаше лицето на баща си и изведнъж улови това, което придаваше на думите му необикновената страст, това, което досега и не подозираше у него, това, което за първи път в живота си откри у него; страха.
Страхът бе изписан върху бащиното му лице, бе така дълбоко врязан, та чак обезобразяваше гордите му и благородни черти.
Сервий продължаваше възбудено:
— Една след друга падат глави под секирата на палача. Кога ще дойде нашият ред? На Улпий? Моят? Кога твоят, сине мой? — Сервий се изправи, беше блед, устните му трепереха. Той довърши мисълта си: — И най-важното: каква ще бъде съдбата на Рим?
„Баща ми е велик човек — мислеше си с гордост Луций. — Той може да постави интересите на родината над своя живот. И над моя, за който се страхува дори повече, отколкото за своя. — Луций веднага си представи как сенаторите и конниците, лишени от власт, тръпнат за живота, имота и залъка си. — А в същото време баща ми е готов да се откаже от всичко и да мисли единствено за родината, както прадядото на нашия род Катон Утически.“