Сервий повиши патетично глас, жестовете му станаха отсечени, тонът — фанатичен:
— Трябва да сложим край на тази безумна борба: кой кого! Край на тирана! И не само на него. Ако искаме да върнем републиката, трябва да въстанем не само против императора. А и против империята! Нашата първа цел са главите на трима души: Тиберий, Калигула и Макрон. Сега е най-удобният момент. Аз възглавявам неколцина смели мъже, Луций, които ще избавят света от тиранията. Чакахме те да дойдеш след два месеца. За изтеглянето на твоя легион не знаехме нищо. И изведнъж — ти си тук със своите войници! Печелим два месеца. Каква удивителна съдба! Самите богове ни подават ръка. Сега вече никакви колебания. — Сервий стана и гласът му прозвуча тържествено: — Ще ускорим подготовката! Ти, сине мой, ще нанесеш със своя легион смъртоносния удар на тирана!
Луций седеше като вкаменен. Той чуваше думите на Макрон: „Ще те наградим с лавров венец… ще поведеш лично легиона… а след време? Защо Рим да няма един млад легат?“ Думите на баща му унищожават най-смелата му мечта. В Луций се сблъскаха два свята — бащиният и императорският. Той скочи целият почервенял:
— Аз съм императорски воин, татко!
Сервий погледна ужасен сина си, сякаш не вярваше на ушите си, сякаш не го разбираше.
— Какво казваш?
В Луций всичко кипи, ще му се да изкрещи, но уважението към баща му го заставя да говори със спокоен, ала неотстъпчив тон:
— Аз съм императорски воин — повтори той твърдоглаво. — Императорът ще ме награди… Макрон каза, че независимо от младостта ми мога да бъда и легат…
Сенаторът бе дълбоко потресен. Не очакваше такава реакция. Но не се издаде. Той разбра: Макрон е купил сина му. Заслепил е момчето с обещания. Затворил му е очите. Замаял му е главата. Огорчението на Сервий се смеси с гордост: Луций не лъже, не се преструва, казва направо това, което мисли! Истински Курион! Но ще устои ли младият мъж на тези изкушения? И като се овладя, той заговори разсъдително:
— Уважавам твоята прямота, Луций. Но те моля да осъзнаеш, че най-напред си Курион, а след това императорски воин!
В Луций бушува буря, гласът му пресеква, иска да защити честолюбивата си мечта:
— Аз съм се клел във вярност на императора!
Сервий с усилие се усмихна.
— Да, знам. Но преди всичко бъди верен на себе си, на своя род! Слава от ръката на тирана? Съмнителна слава. Един Курион да се покори на Клавдиевци? Не, не, момчето ми!
Луций е навел глава и хапе устни. Два свята отчаяно се бият в него. Сервий продължава страстно:
— Републиката, в която няма място за произвола на една личност, ще ти даде повече. Ще станеш легат, а може би и консул по волята на сената и римския народ. Това е най-високата чест, която един римлянин може да си пожелае. Това е истинската слава за един честен мъж.
Бащата гледа светлокосата глава на сина си, нежно я повдига и се взира в очите му:
— Ти си потомък на славен род, Луций. Винаги си му бил верен. Бил си достоен досега за него. Ти си вече зрял мъж. Прецени сам, с кого може да тръгне моят син? С императора, който унищожава най-добрите благородници на Рим, или с баща си, който цял живот се бори за свободата на сената и за щастието на римския народ?
Настъпи тишина. Чуваше се само възбуденото дишане на двамата мъже. Луций пристъпи към баща си и го прегърна.
Сервий се трогна.
— Това е добре. Ти си Курион.
Седнаха и сенаторът обрисува в общи линии плана на заговора. Подробностите ще се определят на съвета, в който ще участвува и Луций.
След това бащата поведе сина си из двореца и градината, за да види какви промени са станали за тези три години. Те не бяха малко. Сервий, познавач и почитател на гръцкото изкуство, бе струпал тук много красота. На фона на черните кипариси и тисовите дървета се открояваха нови статуи, каквито по-рано нямаше. Върху мраморните им лица — застинала усмивка, в която се сливаха принципите на гръцкия идеал: красота и доброта. От този дух бяха пропити дворецът и градината, но нито бащата, нито синът възприемаха днес тази пленителна хармония. И двамата чувствуваха, че между тях се е промъкнала сянка. И двамата бяха разочаровани. Сервий бе гневен от факта, че трябваше да убеждава сина си в това, за което очакваше ликуващо и възторжено „да“. У Луций изведнъж бе помръкнало очарованието от родния дом. Вървеше през градината редом с баща си, пясъкът скриптеше под краката му и той имаше усещането, че стъпва по парчета стъкло.