— Рим е пренаселен. Претъпкан е с чужденци и всякаква измет. Къде са истинските римляни?
Сервий изправи гръб и се готвеше да отговори; „Та това си преди всичко ти и аз, и моят син, това сме ние, които страстно копнеем да върнем на Рим.
— Рим е тежко болен — произнесе патетично Сенека. — А знаем ли от какво? Знаем ли от какво е болен?
Сервий се наведе към Сенека:
— Ти знаеш от какво е болен Рим. Това знам и аз… знае го и римският народ…
Сенека се престори, че не е доловил многозначителната пауза на Сервий, и каза:
— Народът? Хилядоглаво нищо. Стадо, което се ръководи от инстинктите и настроенията си. Обръща се ту наляво, ту — надясно, според това накъде духа вятърът. Онези отвъд Тибър? Или тези от Субура? Те самите не знаят какво искат, камо ли да знаят от какво страда Рим! Какво ще кажеш за това, драги мой?
Луций съсредоточено следеше разговора. Той разбра, че философът ще излезе по-твърд орех, отколкото баща му предполагаше. Наблюдаваше Сенека. Висок, слаб мъж, превалил четиридесетте. Още на тридесет бе квестор и член на сената. Мъж заможен, влиятелен, мъдър. Слабо лице с остро изсечени черти, пламтящи тъмни очи — астматична температура или страст? Маслинената кожа на лицето му потъмнява от пристъпите на кашлицата. Болнав на вид, но силен духом. Мисъл бърза и гъвкава. Много гъвкава. Опасен партньор в голямата игра на баща му…
Сервий имаше същото впечатление. За миг се поколеба: не би ли било по-добре да прехвърли разговора върху обществените конвенции и да се откаже от намеренията си? Но характерът на Сервий не познаваше поражението. Страстният републиканец премина към същината на нещата: Сенека великолепно охарактеризира времето на републиката и настоящето. Само че е необходимо да се помисли върху последствията от днешното положение. Рим е нашето отечество. И нашата любов, и нашият живот принадлежат на него. Мои прадеди са Катон Стари и Катон Млади, Утически. Сенека знае това…
Философът слушаше внимателно. Сервий пламна:
— Сърцето ми се свива от болка, като гледам как произволът на една личност потъпква човешките права…
— Кого имаш пред вид? — попита Сенека.
Сервий се уплаши. Как може да ме пита? Защо пита? Лош признак… Той ловко се измъкна:
— … произволът на една личност, която до неотдавна е пасла говеда, произволът на необразования плебей Макрон, който днес управлява от името на императора…
Сенека леко се усмихна на тази ловкост. Сервий хапеше устни, но трябваше да продължи:
— Военизираният режим така е просмукал римския въздух, че не може да се диша. Накъдето и да се обърне човек, чува как зад гърба му тропат тежките сандали на униформените съгледвачи, Рим е препълнен с доносници, не знаеш нито деня, нито часа, в който дамоклевият меч ще порази черепа ти…
Сенатът, този сенат, който винаги справедливо е водил Рим към слава, днес е разединен. В него кипи борба между безгръбначните и малцината, които все още имат достойнство. И тази шепа честни хора страда от безправието. Те са безпомощни срещу него. Отбраняват се чрез гордата си изолация. Пасивен отпор. По-слабите се поддават на безнадеждност и апатия, най-слабите се деморализират, водят угоднически, безпътен живот, стигат до отчаяние. Самоубийствата зачестиха. Но на силните духом никой не може да им отнеме копнежа, страстния копнеж…
— Какъв копнеж, драги Сервий? — попита в паузата заинтересовано Сенека.
— Копнеж за въздух — добави внимателно Сервий. — И по-добър живот за всички. И благородници, и народ. За живот, който има смисъл, който си заслужава да се живее… в който има надежда…
— Съществува път — произнесе замислено Сенека, — има път, който води към твоя идеал, мой Сервий…
Баща и син погледнаха напрегнато Сенека.
— Да се откъснеш от шумния свят, да създадеш около себе си, но главно в себе си, железен обръч на спокойствието. Да се научиш да презираш всичко освен полета на духа. Нека си спомним Епикур: «Принуден ли си да живееш сред тълпата, затвори се в себе си…»
Сервий впи пръсти в облегалките на креслото. Проигра. Луций гледаше баща си: проигра!
Тишина.
— Но копнежът, този стар, безкраен копнеж… — повтори страстно Сервий — не за моето, личното, а за общото благо…
Сенека го прекъсна:
— Прекалено страстният копнеж не знае граници. Ала природата, в съгласие с която трябва да живее човек, има свои граници. В едно отношение си прав: който мисли само за своето благо, не може да бъде щастлив…