Усмихна се хулигански, откъсна шепа зърна от хвойновия храст и ги хвърли по прозореца.
Жълтото перде се отмести и Квирина надникна. За миг очите й мигнаха от светлината, после зърнаха Фабий и грейнаха.
— Ти си вече станал, Фабий? Толкова рано? — Зъбите й блеснаха в усмивка. — Време ли е вече за репетиция?
О, този проклет гръклян, така е пресипнал и запушен! Едва проговори. Но гласът му звучеше някак странно, чуждо, пресипнало:
— Минавах оттук… случайно…
— Не си ли спал?
— Не съм. Бях в града…
„По гуляи със жени“ — помисли си тя и лицето й поруменя от болка и срам, Фабий видя това, но нищо не разбра.
Балб чуваше всяка дума, мислеше си същото и трепереше от гняв.
— Ходих да си връщам един дълг. И после се почерпихме — весело поясни Фабий.
Тя го погледна и каза успокоена:
— На лихваря Авиола?
— Да. Така му го върнах, че има да помни…
Не го разбираше добре, но на лицето й отново грейна усмивка. Той я гледаше, смехът му стихна, съвсем пресекна. Вече не се и усмихваше. Хапеше устни и изведнъж не знаеше къде да дене ръцете си. Пристъпяше от крак на крак и сам се чу как нежно казва:
— Спи, Квирина, спи. Аз само така…
— Радвам се, че…
Понякога мигът трае час. Понякога и най-малката думичка стига за приюта. Понякога човек се оказва на границата на лудостта. Още крачка и… Той произнесе строго:
— Спи! Утре два часа след изгрев-слънце имаме репетиция.
— Чак утре? — попита тя разочаровано.
Понякога и най-малката думичка крие голяма тайна. Балб чу как тя произнесе тези обикновени думички „чак утре“. Сякаш се призна в любов на този пройдоха! Фабий също чу това. Лицето му просветна, но отговори, равнодушно:
— Днес следобед ще мина оттук. Ако искаш, ще ти кажа какво ще играем…
— Да, да, да! — смееше се тя щастливо.
Фабий енергично се обърна и бавно си тръгна. Не се огледа назад. Откъсна от храста пръчка и зашиба каквото му попадне край пътя, ядосан на себе си, че така се поддава на тази девойка…
Балб трепереше от гняв. Излезе тихо от къщи, настигна Фабий и смело пресече пътя му. Застана пред огромния мъж като наежено коте. Гневът му придаваше сила.
— Какво правиш насам толкова рано, миличък?
Фабий поздрави гърбавия:
— Здравей, Балб! Излязох малко на въздух…
— Ай, ай, ай, — ухили се Балб, — и точно около моя дом?!
Фабий разбра за какво става дума. Не му се искаше да лъже:
— Да. Дойдох да видя дали Квирина е станала вече…
— Защо не я оставиш на мира? — нахвърли се гърбавият. Дългите му ръце объркано се размятаха срещу лицето на Фабий. — Защо й мътиш главата? Защо я прелъстяваш? — Балб се задъхваше.
Фабий се отдръпна:
— Няма такова нещо, Балб. Тя е в моята трупа. Имаме обща работа…
— Знам я аз тази твоя работа — изсъска гърбавият. — Много добре мога да си я представя, когато става дума за хубаво момиче. Засрами се, човече! Та тя е още дете! А ти! — Грубите думи изскачаха сами от устата му и той не можеше вече да се спре. — Ти… развейпрах… побойник… пройдоха… женкар…
Фабий го слушаше разсеяно. И каза замислено:
— С Квирина това не е така… с Квирина е съвсем друго.
— Друго! Друго! — ехидно викаше Балб. — Вятър друго! Така говори всеки мръсник за оправдание! Побърка момичето. Искаш да се позабавляваш и после да я захвърлиш. На мене ли тези? Лъжец безсрамен! Пройдоха!
Фабий сбърчи заканително вежди. Вдигна ръка с пръчката. Балб отстъпи крачка, облиза втвърдените си устни и промени тона.
— Слушай, Фабий — подхвана той умолително, — имаш си момичета колкото искаш, нали? Остави Квирина на мира! Опомни се! Какво ще спечелиш, ако й съсипеш живота? — Той изпъчи гърди, поизправи се: — Аз отговарям за нея, човече!
— Нямам намерение да й съсипвам живота, Балб — каза спокойно Фабий, но нетърпеливо добави: — А пък тя не е дете. Тя си знае какво трябва да прави, ясно ли е? Vale!
Фабий тръгна, Балб остана на мястото си и се загледа подире му. Закани му се с юмрук и извика:
— Ах, простако безотговорен! Само да ми се мернеш още веднъж насам! Като взема чука и като се развъртя, целият на синини ще ми станеш, гръбнака ще ти пречупя…
Гърбавият кипеше и трепереше от злоба и безсилен гняв. Забрави торбичката си с обеда и тръгна по улицата към моста. „Тя си знае какво трябва да прави…“ Нищо не знае! Влюбена е до уши в него, а влюбеният оглупява като въртоглава овца… не знае какво прави… Ах, какво да сторя, за да я спася от този разбойник?
Балб крачеше механично, пред очите му беше черно от черните мисли. Даже не усети как се сля с тълпата работници, които минаваха през моста на Емилий и вървяха по левия бряг на Тибър. Те вдигаха врява, смееха се за нощния майтап със сенатор Авиола: браво на нашия Фабий!