Добре, но откъде да ги вземе? Баща и дъщеря се гледат право в очите. Валерия се усмихва: самоуверено, властно. Макрон разбра.
— Момиче, обработи ми малко Луций. Ако му завъртиш главата, може нещо да излезе… — А наум си добави: „За най-сигурно ще наредя да го следят.“
Валерия посочи с червения си нокът фигурката на младия патриций, яхнал кон. Приличаше на ход върху шахматна дъска. Къде ще скочи конят?
Тя заговори направо:
— Исках да те питам, татко, какво мислиш да правиш с Луций Курион?
Макрон присви очи. Ето! Отгатнал съм! Харесала е младия мъж. Ами да, защо не? Стар, славен род. Единствен син. Наследник. Дворец, вили, имения, лозя. Богатство. Гръм и мълнии! Няма лош вкус момичето.
Той се наведе над златната шахматна маса, зачука с пръст върху фигурката на конника и започна да разсъждава на глас:
— Какво ще правя с това момче? Ще видим. Но заради тебе… да се понапъна ли?
Валерия, жената, през чиито ръце бяха минали толкова много мъже, се изчерви. Трудно е да се преструва пред баща си. Има соколово око.
— И на теб ли ти харесва, татко?
— И на мене! — смееше се Макрон. — Е, наслука, дъще! Ще измисля нещо за него. Вдругиден твоят Луций ще държи реч в сената. Голяма чест за момчето, нали? Благодари ми за това. Виждаш ли, аз мисля за твоите мечти, преди да си ми ги казала. Ще получи златен венец! О, богове, заради това Калигула може да ме удуши от злоба.
— Внимавай с Калигула, татко! Той е по-опасен от стария…
— Не ме поучавай! — сопна се Макрон, макар мислено да беше съгласен с нея. — Добре го знам. Като го прихванат, може да се пръсне от злоба, а на другия ден всичко забравя. И за него ще измисля някакво отличие. Но по какъв повод — разсмя се Макрон, — засега не знам, ще реша. Често и тъпаците получават отличия, нали?
Той млъкна, стана сериозен. Опитното му ухо на войник долови шумолене. Посочи с поглед завесите на вратата. Валерия изведнъж ги разтвори. Там стоеше управителят със свитък в ръце. Той проговори, заеквайки:
— Благородният Луций Геминий Курион изпраща писмо за моята господарка…
Валерия изтръгна писмото от ръцете му и забравила да нареди да го набият, че се е приближил тихо, жадно зачете редовете:
„Моя божествена, единствена истинска красота сред хората… красота безсмъртна като олимпийските богове! Ти ми каза: «Ще те извикам, ще ти пиша!» А досега мълчиш! Осмелявам се сам… Кога ще ме поканиш да дойда и целуна дигалите на твоята палла? О, богове, по-скоро! По-скоро!“
Валерия прочете писмото втори, трети път, и още веднъж, сякаш не вярваше на очите си. В зелените й зеници искреше блаженство, лицето й сияеше победоносно. „Копнее за мен! Обича ме! Той е мой!“ Стискаше в пръстите си пергамента — щастлива, неспособна да говори.
Макрон скришом я наблюдаваше. Измъкна писмото от ръцете й и бързо го прочете.
— Рибата е клъвнала! — разсмя се той. — Само че има една пречка. Сгоден е за дъщерята на Авиола. Готвят сватба, каквато Рим не е виждал досега. Не се ядосвай, момиче!
— Знам. Това пречи ли ти на теб? На мен — не. — Тя се усмихна с крайчеца на устните си, в очите й блеснаха хищнически пламъчета.
„Юпитер Гръмовержец! Това момиче е способно да си премери силите с дъщерята на преситения дебелак! Ще се нахвърли, без да му мисли, като лъв върху антилопа. Великолепно! На мен се е метнала. Врагът е силен? Толкоз по-добре. Аз вярвам в себе си. И знам само един изход: да спечеля или да умра! А тя ще спечели!“ Макрон скочи, вдигна високо Валерия и я целуна по гушата:
— Ах ти, хитра лисичке! Цяла бащичко, няма що! Това ми харесва. Каквото искам, ще го постигна!
И сред буен смях, който разтърси вилата, той си спомни за нощното приключение с Авиола.
Смехът на Макрон бе така заразителен, че завладя и Валерия.
— Това е добре — смееше се тя. — А кой всъщност го е направил?
Макрон шареше с очи по шахматното поле. Тя следеше погледа му.
— Голям майтап, и дума да не става! Така да натриеш носа на Авиола, браво! — Макрон се намръщи и продължи строго: — Но този вагабонтин, който е използувал униформата на моите преторианци…
Валерия гледаше през масичката баща си!
— Знаеш ли кой е?
Макрон постави пръст върху фигурката на мъжа с маска.
— Артист?
— Фабий Скавър.
Докато Макрон разказваше как Фабий си е осигурил алиби, и то съвсем убедително (това е отмъщение за изгнанието и сигурно е той!), Валерия мислеше за артиста. Познавайки баща си, тя разбираше, че часовете на Фабий са преброени. Но заради това, че си е направил шега именно с бащата на Торквата, тя реши да го защити.
Не, Фабий не бива да се дава на палача! И защо всъщност? Заради една сполучлива шега? И предложи галено: поне заради мене. Та нали нейният татко може така да нареди нещата, че и вълкът да е сит, и агнето да е цяло! Ще го замажем някак, съгласи се той. Натисна пръст върху фигурката на артиста, като че ли искаше да я премести на друго поле. Фабий не изпадна в мат.