Статуите на полубоговете в креслата се размърдаха, грижливо гледаните ръце се вдигнаха към просълзените очи. Менол, чийто глас бе пропит от уважение и почтителност, продължи да чете хвалебствените слова:
— „И аз мисля, patres conscripti, че ще бъде справедливо, ако почетем този мъж според заслугите му в днешната тържествена минута. Аз ви предлагам своя съвет, бих рекъл по-скоро, своята молба на старик, чиято съдба, предначертана от парките, наистина не го е глезила много и чак на стари години може да се радва на такава скъпа дружба — да поставите в храма на Марс Отмъстителя, където в настоящия момент слушате словата ми, редом с моята статуя — статуята на Макрон…“
За миг се възцари абсолютна тишина. После храмът се разтресе от аплодисменти, шестстотинте оживели статуи на полубогове станаха, ръкопляскаха и викаха:
— Salve, Невий Макрон!
Сенаторите, най-висшите благородници на държавата, биха си счупили ръцете от отвращение, че трябва да аплодират на този презрян говедар. Но това беше неизбежно.
Луций се огледа. Ръкопляскаха всички. Уважение? Респект? Страх? Повечето аплодираха така старателно, че бе очевидно желанието им да се забележи техният възторг. Луций наблюдаваше: ръкопляскаха и Сервий, и Улпий. Също и Сенека. Луций не можеше нищо да прочете по лицето му. То бе спокойно, усмивката застинала. Останалите сенатори се насилваха, за да продължи възторгът колкото може повече.
Пръв седна Улпий, подир него — Сенека. Когато овациите стихнаха, Менол произнесе:
— Аплодисментите, с които вие посрещнахте предложението на императора, а именно: сенатът и римският народ да поставят в този храм за заслуги пред отечеството статуята на Макрон, приемам като доказателство за вашето съгласие. Следователно сенатът…
В този миг Макрон вдигна ръка и прекъсна речта на Менол:
— Простете ми, че прекъсвам заседанието на славния сенат. Но не мога да мълча. — Макрон пое дълбоко дъх. На езика му напираха слова неотбрани, резки, груби. Но той си спомни, че тук е нужно да се съобразява с ритуала. — Patres conscripti, благодарността ми към моя император и към вас е безгранична. И ако аз съм извършил нещо за родината ни, то е било по желание на императора или по ваше желание. Щастлив съм, че ми имате доверие й вие, и императорът… Но аз не съм достоен за такова възвеличаване. Затова трябва да откажа честта, която искате… трябва… не съм… абе не върви, уважаеми отци, съгласете се, че не върви…
Сенаторите вдигнаха учудено глави. Какво означава това? Някога Сеян предлагаше почести сам за себе си; неговите статуи стояха в храмовете из цяла Италия, дори и в провинциите, а този бивш роб и нечистоплътен центурион, поставен днес толкова високо, колкото беше и Сеян — се отказва? Какво лицемерие! Какво лукавство! Иска да го молим да приеме високото отличие! И ето, вече се обаждат гласове, които го уговарят, които го убеждават. Гласовете стават все повече и повече. Но Макрон продължава да говори:
— Как е възможно, уважаеми отци, моят образ да стои наред с Марс, с божествения Август и с нашия любим император? Кой съм аз в сравнение с тях? Моята статуя — тук? В храма? Не, не! Това е невъзможно…
Едва Макрон замълча, скочи Хатерий Агрипа, доколкото му позволяваше коремът, и направо се развика:
— Чуваш ли, славни сенате! Слушайте, приятели, как говори скромността! Прекланям се пред теб, велики, велики Макрон!
Сенаторите се изправиха до един. Храмът на Марс Отмъстителя се разтресе от ликуващи викове и бурни, невиждани, нечувани аплодисменти.
— Велики, велики Макрон!
И тогава скромният великан вдигна ръка и заяви, че сенаторите на Рим са били повикани тук за нещо много по-важно, отколкото е рожденият ден на един редови войник на отечеството. Нашата дипломация успя да предотврати войната с партите. Това е изключителен успех. Значителна заслуга в случая има помощникът на сирийския легат Вителий — Луций Геминий Курион, когото Макрон е повикал, за да информира днес сената за това важно събитие и за положението в сирийската провинция.
Светлината, падаща отгоре, озаряваше голите темета на сенаторите и обезобразяваше потъналите в тлъстини лица. Тази гледка засили нервността и безпокойството у Луций. Той излезе, поздрави с вдигната десница бога, Тиберий, Калигула и сената и започна своята реч.