Тя рецитираше една от елегиите на Проперций:
Кръвта кипеше в жилите му, но той още се двоумеше. Не знаеше доколко може да се осмели. Ала не успя да овладее напора на чувствата си. Пристъпи към нея и я хвана за ръцете:
— Любя те! Лудея по теб! Любовта ми няма мяра и не знае предел…
Валерия не беше на себе си от щастие. Искаше да слуша такива слова. Искаше да го прегърне през врата и да го целува, целува… Но в този момент трябваше да бъде дама. Престори се, че е обидена от неговия порив. Леко го отстрани.
— Наистина ли, мой мили? Прекалено бързо ми казваш това — та дори не мога да повярвам… — С лек оттенък на ирония тя започна да рецитира Архилох, изменяйки малко стиха:
Луций се уплаши, че със своята невъздържаност я е обидил. Обсипа я с извинения, комплименти и нежни слова. А в същия миг те се преплитаха и отчаяно блъскаха с мислите за баща му и дома. Вече е късно, вече няма смисъл да бърза. „Там изгубих всичко. Тук всичко получавам: упоение, благосклонността на Макрон и нейната. Слава, власт, бъдеще. Всичко е поставено на карта: да заложа ли на тази жена? Изменям на баща си… На делото… Глупости! Аз я любя! Аз имам право на това и никой не може да ми отнеме това право.“
Но неспокойната съвест рисуваше пред очите му малкия триклиниум в бащиния дворец, където трябваше да бъде сега.
Обилна светлина, бръшлянови венци върху главите на лежащите гости, на масата чинии с ядене, амфори с вино и седем чаши. На пръв поглед — угощение за приятелите на дома. Обслужват галски и германски роби и робини, незнаещи нито дума гръцки. Разговарят на гръцки. Това се случва често, това никого не може да учуди. Говори баща му. Посочва печените бекаси, усмихва се като истински чревоугодник и разказва, че от Испания се връща тринадесетият легион със своя легат Помпилий, роднина на Авиола. Радостни ръкопляскания на сътрапезниците, сякаш стопанинът е разказал сполучлив анекдот. Сервий продължава да обяснява, че оръжието, което Авиола ще даде за двата спечелени легиона, Луций ще вземе в нужния момент.
Луций вижда аскетичното лице на сенатора Улпий, неговия строг поглед, вперен в седмото място, което е празно.
— Защо не дойде синът ти, Сервий?
Пет чифта очи гледат Сервий в устата. Сервий се опитва да се усмихне снизходително, разберете, мои скъпи, годеница, три години далеч един от друг… Двама се усмихват. Улпий се мръщи. Да постави годеницата си над отечеството? Дори десет години да не бе я виждал — за нищо на света!
Но Авиола казва изненадан:
— Аз не го видях. До момента, в който тръгнах, не беше дошъл при Торквата…
Всички се учудват. Бащата пребледнява. Какво се е случило? Защо не е дошъл? Дали не са го нападнали нашите врагове, след като виждат каква подкрепа имаме в негово лице? Или му се е случило нещо?
— Да отидем пак в жълтата стая, Луций. Тя ми е любимата.
Валерия хвана Луций за ръка и го поведе. Нежната кожа се докосна до неговата длан, ръка ласкава, гореща. Горещината й се предаваше и на него. Забрави за бащиния си дом. Изпълни се с копнеж към девойката.
Тя му подаде червено копринено наметало, за да загърне раменете й. Хвана го под ръка и го изведе на балкона. Както в Терацина! Луций, обзет от страст, трепереше. Тя също трепереше от желание, но се овладяваше. Увиваше се в наметалото, преструвайки се, че й е студено.
Трепкащи пламъчета на факли раздираха тъмнината. По Форума играеха отблясъци от вечното огнище в храма на Веста. Палатин със силуетите на кипарисите наподобяваше настръхнала котка. Там, отвъд Палатин, е дворецът на Луциевия баща. Луций го виждаше пред себе си: