„Угощението“ отдавна е свършило. Договорили са се за следващата среща. Пили са за успеха на своето велико дело. Шест чаши са звъннали, седмата е стояла недокосната на масата. Като лошо знамение. Ръката на баща му навярно е треперела. От срам и страх. О, богове, какво мъчение е това: да застане пред лицето на баща си, който не спи, ходи из атриума и отчаяно чака да чуе стъпките му… Всяка минута му се струва вечност, отдавна е минало полунощ…
Валерия се вглеждаше в отблясъците на Вестиния огън, символ на домашното огнище.
— Каква красота — въздъхна тя.
Луций леко я притисна към себе си; с мислите си той още беше при баща си, но чувствата го влечаха към тази жена. Тя се отдръпна.
— Да влезем вътре. Студено е тук.
А когато зад тях изшумоля завесата от тежък плат, Валерия каза сдържано:
— Късно е вече. Трябва да си идеш.
Луций бе отчаян. Да си отиде без капка надежда!? У дома е изгубил всичко. Проиграна и тук. Какво се е изменило у нея? Защо?
Тя говореше със светски тон за делнични неща, за времето, за игрите в цирка.
Римляните заслужават най-после това зрелище…
Видя, че Луций не я слуша и добави с лека ирония:
— Уморен си след речта в сената?
— Не. Не те чух! — избухна той страстно. — Не те слушах. Не мога да те слушам. Виждам устата ти, но не чувам какво говори. Любя те! Защо не ми вярваш?
Тя тихо каза:
— Имаш си годеница…
Луций извика, заслепен от желание:
— Ти си единствената жена за мен! Мисля само за теб! Желая само теб!
Хвана й ръцете: целуваше пръстите, китките, дланите, раменете, целуваше косите, разпилени по раменете, и неочаквано я целуна по устата. Тя стоеше неподвижно. После поднесе устни, отговаряше на целувките му, отпускаше се в прегръдката му, притискаше се все по-силно и все по-близо… Но изведнъж си спомни, че в този миг се решава отношението на Луций към нея. Отдръпна се и каза спокойно:
— Върви си вече, Луций.
Но като видя разочарованието му, добави:
— Днес е щастлив ден. Не само за теб, и за мен…
— И за теб? — изрече той пресипнало — О, богове! Кога? И къде?
Помилва го нежно:
— Ще ти съобщя, мили! А сега тръгвай вече.
Той обсипа с целувки ръцете й и излезе.
Валерия завари Макрон над разни книги в таблинума. Вече беше сам. Учуди се колко бързо е минало времето.
— Представяш ли си как ще се ядоса Ения, като се върна толкова късно… А какво стана с твоята птичка? В клетката ли е вече?
— Какво си намислил да правиш с него, татко?
— А ти какво си намислила? — повтори той усмихнат.
— Аз? — унесено проточи Валерия. — Още не знам…
Макрон стана сериозен:
— Ти — не знаеш? Та ти винаги знаеш. Толкова ли си закъсало, момичето ми?
Тя се усмихна щастливо:
— Закъсала? Напротив! Аз получих дар от Венера… Ще се омъжа за Луций…
Макрон кипна:
— Луций и ти? Полудя ли?
Той закрачи тежко из стаята, като размахваше ръце. Но изведнъж бракът с Луций му се представи в друга светлина: сенаторът Улпий е твърде стар, Сервий Курион е малко по-млад. Спря се и погледна признателно Валерия. Грандиозен ход! Ще им го отнемем! Републиканската идея ще загуби своя продължител! Внимателно се вгледа в дъщеря си: тя е бледа, мълчи, изведнъж стана друга, съвсем друга. Това вече не прилича на обикновен каприз. А по-скоро на страст, която пред нищо не се спира.
Валерия се приближи до баща си и произнесе с фанатична упоритост фразата, която той употребяваше, когато взема важни решения:
— Това трябва да стане!
Бащата се усмихна на дъщеря си ласкаво и възторжено:
— Принасям в жертва на Венера угоена овца! А на моята помощ можеш винаги да разчиташ, ти знаеш това…
Луций бързаше към дома. Насреща му пламтяха факли, изпровождащи патрициите от лупанарите, патрулни двойки вигили стояха по кръстовищата. Отбягваше всекиго и всичко. Когато заизкачва Авентин, краката му натежаха. „Какво ще кажа на татко? Как ще приеме той всичко това?“
Някога по този път той се връщаше от забавления. И почти никога не срещаше тук жива душа, и по-добре, че не я срещаше. Камата, скрита под тогата, бе по-необходима нощем от факлата. Луций бе учуден, че сега е толкова оживен този страничен път по северния склон на Авентин, над Меркуриевия храм, който води към няколко аристократични резиденции.
След малко зърна бащиния дворец — целият светеше в нощта. Откъм височината долетя тропот: тълпа роби с факли. В светлината им разпозна този, който тичаше най-отпред: Нигрин, освободеният роб на баща му.
— Нигрин! — извика Луций и излезе на пътя.
Тълпата се закова на място като обучени състезателни коне. Светлината на факлите огря Луций.